Вера Мутафчиева - Летопис на смутното време

А чумавият се влачеше сам срещу бойната сила на цяла империя; вече сроден със смъртта, той нямаше от какво да се бои. Така го загубваха из очи — малка, залитаща точица всред зеленото майско поле.

Но скоро видинлии научиха какво се случвало с чумавите извън града.

Новината донесе пак чумав, бяха го изпратили заранта от Видин. А той се довлече обратно привечер — цял ден бе плел нозе пред полето. Нататък и насам.

Стражата го видя отдалеко, оприличи го на пратеник — оттук се познаваше белият му байрак. Когато доближи, видяха, че не носел знаме; продължаваше да влачи бялото платно на всички чумави.

Над рова не беше пуснат мостът, та оня спря объркан. Като че поиска да вдигне ръка и покаже нещо, ама то не излезе никакво.

Стражите се засуетиха, за миг намериха бинбашията си — беше Хайдут Велко, — докараха го при рова. „Спускайте моста!“ — нареди той. А на чумавия подвикна: „Влизай!“ И сам се озова в хода под крепостта.

— Не припирай, побратиме! — заговори съвсем ненужни думи. — Сега си вече дома, няма защо да бързаш…

Онзи най-после влезе в хода. Стражата, че и Велко се изтеглиха на другия му край, та да са раздалечени от болния, а той не пристъпи към тях, не посмя и да се опре о зида, като че се боеше да не омърси Видин с болната си снага.

— Ще оздравяш, бас държа — с момчешко участие го зауверява Велко. — Дома ли да те водим, а?

„Не!“ — кимна онзи. И отпаднало додаде на глас:

— Защо ще запалвам къщата си? В яхъра ще вървя… Там ще се мре.

— А че улови полето!

— Нали го улових… — с все по-голямо усилие отговаряше болният. — И щях там да остана… ако не трябваше да ви обадя.

Гласът му пресекна, ненадейно, а от това човекът страшно се изплаши: не ще смогне да обади най-важното, заради което се беше влачил по корем назад.

— Побратиме, дръж се, побратиме! — извика му Хайдут Велко, подплашен не по-малко от него.

Сякаш добил сили от съчувствието му, болният изговори отчетливо:

— Никого не пускайте вече нататък… Бесят там!

— Що? — извикаха из едно стражите; тъй чудовищно прозвуча вестта.

— Бесят — повтори чумавият. — Видях…

Май че виждаше и сега.

В мътните му мисли израсте с целия си ужас днешната гледка: той върви из пътя към Извор. Върви и се надява да спре до някое дърво, до сенчица и вода; да дойде до лозята и да намери чичовата си колиба; да открие някъде най-сетне покой.

А там, сред полето, недалеч от стана на еди-кой си паша, вижда да стърчи бесило. Лъкатуши той край него — вече му е все едно че някого бесят, че има други беди вън от чумата, неговата чума. Готов е да отмине бесилото, но погледът му все пак мярва човека, който виси с боси, изопнати крака.

И спира, замира вторачен нагоре. Познава обесения, видял го е завчера — един от кърджалиите на Кара Мустафа, из Доспата, помак. Тъкмо завчера видинлии го отгледаха, заметнат с бяло платно през Стамбул-капия. Кърджалията бе минал самотно през града; подире му не пристъпваха жена и деца — неговите бяха далеко, ако не са изтрепани.

Навярно сераскерът бе наредил да го обесят на пътя към лозята като страшен пример за всеки, потърсил спасение или тиха смърт вън от града. Сераскерът не само пазеше войската си от зараза — той мъстеше на видинлии за непокорството им.

Всичко това чумавият премисли много по-късно. В оня миг го беше оттласнала назад едничко нуждата да обади на своите какво ги чака извън Видин.

Искаше да разкаже и го разказа. Объркано, една през друга се гонеха думите му, прекъсвани от безсилно мълчание, от видения и бълнуване. Огънят го заливаше все по-горещо; сякаш от цялата му кожа бликаше не на капки, а на струи пот. Вече облегнат о стената, той говореше и говореше, а мъжете не го прекъсваха — чувствуваха, че той сам е направил смъртта си стократно по-страшна, за да помогне на Видин.

— … да знаете: не пускайте!… По-добре… Тяхната няма да бъде… На жената кажете!…

Приказките му съвсем се уплетоха. Първан дори не улови стената, когато човекът бавно се сгъна по зида и остана сгърчен наземи. После гърчът разреди. Утихна. Свърши.

— Мискини! — процеди Велко след доста време. — И звярът не посяга на болно добиче. Ще бесят, а?

— Мамицата им! Верицата тяхна! — избухна несвястно и Първан. — Кого бесят? Защо бесят? Ако сме при Пазвантоглу, те ни докараха при него, катили! Аждери!

„Катили, аждери!…“ — Какво му напомни собственият му вик? Стано Мухтар… Винаги, когато синовете се завърнеха от Стамбул, а старият узнаваше, че пак няма вест от брат му, той бе избухвал така. Винаги с тия думи: катили, аждери!…