Вера Мутафчиева - Летопис на смутното време

Три часа обиколка по крепостната стена — толкова време бе си определил сам. И през дългите месеци на обсадата не мина заран, без да го видят как изкачва стъпалата на Мустафа паша табия, за да поеме на югозапад, докато — вече почти по обяд — кръгът се затвореше отново при Мустафа паша табия и Осман слезеше с едва уморена стъпка същите петдесетина стъпала.

У дома, между четирите стени на селямлъка, започваше тогава още по-напрегната работа: сякаш в отделни кутийки Пазвантоглу разпределяше всичко видено и чуто, подреждаше го, извличаше из него това, което му трябва още днес; оставяше наблизо онова, което ще му потрябва утре.

Един къс час за обяда и кафето — Пазвантоглу го прекарваше с Фатма хатун. Осман най-често мълчеше, защото и сега умът му не почиваше. А Фатма проговаряше само ако имаше да съобщи нещо важно — нали десетките им слуги, гавазите на чардака и из двора най-често се отпускаха пред нея. Фатма открай време притежаваше необяснима власт над всички, които я познаваха — с навика си да разбира, наместо да съди или да порицава.

Щом тя му подхвърляше нещо, научено днес, очите на Осман ставаха зорки; дори думата на някой вардянин означаваше много за видинския господар. Всичко, което през тия месеци бе затворено между стените на обсадения град, можеше да бъде бримка от успеха или неуспеха на отбраната му. Дали наистина Пазвантоглу си въобразяваше, че е способен да обхване в своя ум, в своята ръка огромното, сложно нещо, каквото е животът на един град?

Кой знае дали си въобразяваше, но Пазвантоглу наистина можа.

През тия месеци Пазвантоглу познаваше всеки камък от калдъръма на Видин, знаеше наизуст лицата на хиляди мъже, а на стотици — дори имената. Случваше се, когато обикаля крепостта, да попита някого дали е оздрявал от чума брат му, или го е отнесла; дали днешната чорба е добре сварена, защото вчерашното овнешко не падало от костите; дали онбашията на Стамбул-капия е научил нещо за сестриника си, който преди три седмици нанякъде потънал; вярно ли е, че на еди-кой си дошъл хабер, дето в Плевенско загинал синът му. И какво още не.

Дребни, не особено хитри уловки. Но за войскарите, сраснати със съдбата на Видин, вниманието на Пазвантоглу към грижите на хората му бе нещо нечувано. То ги караше да се чувствуват синове на едно семейство, привързваше ги към отцепника повече от златото и хляба му.

Така през месеците на втората обсада, когато срещу Видин се изправи цялата империя, един-единствен човек успя да обхване в такава дълбочина живота на многохилядния град, та с право можеше да се каже: Видин — това е Пазвантоглу.

Тази заран Осман бе стигнал Стамбул-капия, докато пратеникът на капудан-паша крачеше през полето, сякаш повит в белия байрак. И навярно първи го забеляза пак господарят на Видин — тъй остро бе вниманието му към всичко наоколо. Без да продума, Пазвантоглу впери очи надолу. Двайсетината еничари, бегълци от Белград, се спогледнаха: явно, сераскерът ще преговаря.

Пратеникът полека наближи. Личеше си как крачките му стават все по-вяли. Но веднъж добрал се до Стамбул-капия, вдигна по-високо бялото платно и извика към стражите:

— Вест от сераскера!

Тази стража беше близо до табията, затуй един топчия ревна от името на видинския господар:

— Насам! Доведете го при Осман ага!

По стъпалата на табията закънтяха бързи стъпки, но Пазвантоглу не мръдна и по лицето му никой не би прочел с какви думи се готви да посрещне вестта от Хюсеин паша.

— Какво иска сераскерът? — попита просто той.

— Сераскерът предлага на Видин да се предаде — още по-просто изрече онзи.

Не изглеждаше плашлив човек, макар бавният му ход към крепостта да бе приличал на страх.

— Да… — замислено проточи Осман. — Очаквах го… А не каза ли Хюсеин паша защо трябва да се предам?

— Каза. Каза, че няма на какво да разчиташ, под Видин е събрана…

— … стохилядна войска и прочие — довърши Пазвантоглу. — На това и разчитам. Исках да видя как ще я изхрани и с какво ще ѝ заплати Хюсеин паша.

Пратеникът, види се, бе готов за такъв обрат.

— Ако нам, дето имаме Румелия зад гърба си, бъде трудно да се изхраним, колко по-трудно ще е за вас? От Видин навън не води вече никакъв път.

— Защо ми са пътища, когато в града е струпано толкова, колкото да издържим десетгодишна обсада?

Макар да стоеше всред трийсетина въоръжени врагове, вестителят се изсмя.

— Прощавай! — Съзна, че шегите не са на място. — Но опитах да си представя една планина зърно и една — барут, които ще стигнат за десет години на сто хиляди войници и пет-шест хиляди мирни хора. Би заприщил Дунава с толкова жито и барут.