Вера Мутафчиева - Летопис на смутното време

Той стана под шарения чадър на Хюсеин капудан-паша. Хюсеин паша се държеше като че превъзхожда къде-къде старите воини? С нескрито високомерие. Думите му режеха като бръснач, прекъсваше на средата всеки, който би се опитал да му възрази — обикновено дори не гледаше в лице оногова, комуто говори.

И хамалин да си, ще те раздразни такъв големец, ще ти се поиска да му направиш някой въртел. А пашите, събрани в шатрата на сераскера, бяха свикнали да са господари в земята си — в Кюрдистан, в Епир или Драма. Така думите, които си размениха с него още при този първи съвет, приличаха на куршуми; те прехвърчаха остро, точно и парливо от миндер до миндер.

— Тъй и тъй пристигнахме — започна Хюсеин. — Пазвантоглу доказа, че не смее да излезе на бой срещу похода, сви се като плъх във Видин. Аз мисля, уверен съм, че е готов да сложи оръжие. Трябва да опитаме преговори.

— Не за преговори бихме път дотук! — веднага взе думата Тепеделенли Али. — С какво ще заплатя аз разходката на двайсет хиляди войскари от Епир до Видин и обратно? Дойдохме, за да бием Пазвантоглу и да поделим богатствата му между войските си. Не съм съгласен на преговори!

— Аз уважавам аяна на Янина…

(Изричайки това, Мустафа паша направи седешком поклон към Тепеделенлията, а оня не му отговори дори с очи.)

— … но мисля, че аянът на Янина не е обмислил добре. Ако вземем с бой Видин и отнемем богатствата на Пазвантоглу, войските ни ще се нахвърлят един на други да делят и преразделят плячка. Затова казвам…

— Ти за преговори ли си, или не? — не го дочака да доразгърне красноречието си Хюсеин паша.

— Разбира се — побърза да му угоди Мустафа паша.

— Той може да е съгласен, ама други не са! — намеси се непитан Гюрджи Осман паша.

— Не сме съгласни! — подкрепиха го и други, от малките паши.

Дребното, мургаво лице на капудан-паша Хюсеин се сви от неудоволствие. Започваше! Започваха от първия ден кавгите.

— Жалко — процеди кисело той. — Остава да съжалявам, че военачалниците ми не подкрепят моите наредби. Но аз съм заложил в тая обсада повече от вас: главата си. И не мога да пропусна нито една възможност. Ние ще преговаряме с Пазвантоглу.

— Че преговаряй, то си е твоя работа — вече прав, подхвърли Тепеделенли Али. — Щом си ни потърсил не за да решим заедно, ами да ни обадиш волята си, можеше и с писмо да бъде. Ние да не сме ибрици бе! — избухна той. — Ще седим и мълчим, пък ти ще заповядваш!

И господарят на Янина дръпна пердето, излезе си.

— За писмо не се сетих — извика подире му капудан-паша. — Не ви написах, защото не четете писмо.

„Охо! — помислиха си пашите. — Ще ни навираш в очи, че сме били прости, а? Мекере!“

И един подир друг, повечето без да се сбогуват със сераскера, пашите се изнизаха из шатрата му.

На другата заран, когато пашите пак оглеждаха през тръба видинските стени, видяха през полето, между рововете, да върви човек. Сам. То, виждаха се само нозете му, иначе цял бе покрит от знамето, което носеше на къс прът.

„Рече и го стори серсеминът му!“ — помисли си Тепеделенли Али, докато следеше пратеника.

„Какъв ли страх тресе сераскера — помисли пък Ало паша, — та е заврял на човека толчаво бяло платнище. Че то цял кораб може да подкара бе!“

Гюрджи Осман, както му беше привичка, отмина случката със злобно презрение, а другите паши май и не забелязаха пратеника; бяха далеко от мястото, където сега пристъпваше този едничък човек.

Както всяка заран, Пазвантоглу правеше своята утринна обиколка на укрепленията. Тя започваше от Мустафа паша табия — най-близката до дома на Пазвантоглувци. Едва съмнало, топчиите го виждаха как изкачва петдесетината ѝ стъпала все със същата припряна крачка. Пазвантоглу вървеше, както правеше всичко друго — завладян от някаква мисъл, сякаш и вървежът, и останалите всекидневни работи насила го откъсваха от тая мисъл, а той неохотно им се подчиняваше, докато умът му продължаваше усилено да съобразява.

Стигнал първата табия, Осман първо проверяваше дали всичко е в ред. След туй идеше второ: Пазвантоглу разговаряше с топчиите си, с дружинниците на Кондо или Кара Мустафа, с еничарите; работеше, за да превърне хилядите мъже от отбраната в един човек, в една воля.

От Мустафа паша табия Пазвантоглу обикаляше по крепостната стена на югозапад. Вървеше, нареждаше, разпитваше. И макар между табия и табия да изглеждаше за няколко мига отново цял погълнат от натрапчивата си мисъл, стигнеше ли ново гнездо на топове и хора, успяваше да види всичко, да забележи всяка промяна, да предугади всяко намерение на войскари и бинбашии.