Вера Мутафчиева - Летопис на смутното време

— Дали е близо Черепиш, отче? Май от Мездра вървим вече два часа.

Този, когото нарече отец, го изгледа, засмя се:

— Така ще изтърсиш и където не трябва. Свиквай, свиквай отсега! „Хеким-ефенди“, кажи, нали съм хекимин! А пък Черепиш е близо, след завоя. Дано сме изпреварили похода! Ако пък не, ще поемаме към пещерите.

Пещери, овчарски егреци, колиби по бостаните, сиромашки къщя из цяла Врачанска епархия… През тези три години — откак я прие — епископ Софроний едва прекара няколко месеца във владишкия конак. Един след друг налитаха Враца разни хаирсъзи. Веднъж трябваше да се бяга от аяна на Берковица, други път — от Манаф Ибрахим, трети — от Генч ага, непокорния аян на Плевен, от първия султанов поход против Видин, от кого не…

Страшно е да си първият, най-личният между робите. Кой откъде дойде, тебе ще улови, от тебе ще си изкара всичко. А още по-страшно е това, дето всеки обирник и убийца си мисли, че у владиката трябва да има много пари.

„Ех, да беше ги имало!“ — викаше си понякога врачанският епископ. Поне щяха да паднат от гърба му половината негови кахъри: дълговете. Пък и сухата пара те изкопчва от нещастие; платиш си, и те оставят на мира. Ала патрикът излъга котленския книжник със съсипана, винаги заплашена и от Портата, и от Пазвантоглу епархия, макар да му взе за нея такъв откуп, дето Софроний до днес не смогна да му плати и лихвата.

Цели три години между един и друг набег на кърджалии, в затишието между две аянски крамоли — владиката обикаляше селата си. Служеше, разнасяше словото божие на хора, които не бяха яли от дни или току-що бяха заровили най-близките си. Какво да им говори? Да им навреш в очите страданията на сина божи ли? Не виждаше ли сам Софроний, че тия безименни врачански селяни през един свой ден понасят повече страдания от Исуса? И ако им речеше, че с пътя към Голгота синът божи е купил мястото си отдясно на отца, нямаше ли те да попитат: „А ние тогава къде трябва да седнем; може би направо на престола божи?“

Така Софроний бе отказал спокойствие в Арбанаси, за да отиде сред стадото си и подкрепи ония, до които не бе достигнала писаната му реч. Но в три години разбра колко ненужен е и тук.

Виждаше ги как улавят гората с хайдути, с кърджалии; как потекоха като река към стана на Пазвантоглу. „Защо още кръв, защо още кръв?“ — би следвало да ги възпре и отвърне към примирение. Но самият Софроний през тези последни години (струваше му се, че те тежат повече от целия му шейсетгодишен живот) сякаш престана да вярва в силата на словото, дори в доброто начало на света.

„Ако би търпял Христос страдание и гавра не три кратки дни, а тъй, като мене, като нас — цял живот, дали не би се отрекъл от отца? Той, който се изплашил от няколко войнишки шамара и помолил: «Отче, нека ме отмине горчивата чаша!» — как би понесъл нашите мъки?

Горчива чаша!… Бездънно море горчилка пием ние…“

Три години… Лесно е да кажеш: „Скитал еди-кой си три години.“ Ама това не ти е хаджилък с палмови клони, песнопеене и шиш-кебап; не ти е шетня на млад бабаитин, тръгнал да стряска народа и да граби едри търговци. Три години се кри по балкани, пещери, манастири и егреци един старец, дето крепеше душа в зъбите си от четвърт век — болен душевно и телесно, сиромах, далеко от свои, гонен от обирници. „Ох, мамо мила! — хлипаше на себе си Софроний, сгушен в някоя пещера. — Къде си, майчице, да ти се изплача?“

Но защо е наредено тъй, та и в най-черното тегло да се намери за човека светлинка, която му пречи да падне до дъното на отчаянието си и потърси спасение в смъртта! Хитро е скроен животът: той ти дава по толкова, колкото да ти е жал да умреш, и не чак толкова, че да ти бъде добре. Така беше и със Софроний: трите изминали години му дадоха онова, което придаваше смисъл на цялото му мъченичество — ученик, рожба на своето слово.

— Ето ни и в Черепиш! — рече лъжехекиминът. — Дали направо да потропаме, или да разберем отпърво кой му е господар?

— Ти почакай тук, отче — разпореди Добри. — Поскрий се зад драките, а аз ще ида да разуча.

И конарецът спря пред обкованата врата на манастира. Той дълго чука: братята, види се, бяха оглушали. Накрай се подаде нечия глава и след кратък разговор Добри се върна.

— Празен е манастирът — обясни той на наставника си. — Отците забили в гората, щом чули, че в пролома влиза Ало паша.

— Е, ами тоя, дето говори с тебе!

— Ратай бил. Малоумен. Вика, сам бил.

— Сега какво?

— Няма що, из пещерите ще изкараме и тоя път.