Вера Мутафчиева - Летопис на смутното време

През ранната пролет Селим хан, доведен до лудост от полугодишните приготовления на Ало паша, сам пристигна една утрин в Едирне и нареди войската да поема на другия ден.

Този път не построиха навес от златист атлаз, под който да почива падишахът, докато отпрати похода. Селим хан стоеше край пътя за Филибе на кон, в тъмното си фередже от тънка вълна. Приличаше на нетърпелив влюбен, тъй здраво хлътнал, та не му останало време да се издокара.

Първо по пътя с адски гръм се изнизаха топовете, съпровождани от спретнати низами. Както ония карагьозки фенери, които и не забелязваш, ако са тъмни, а веднага привличат погледа с плавното движение на картините си, запалиш ли огън във фенера, така Селим изведнъж светна радостно с изяществото на тясното са още младо лице, със златистата игра на очите си — бадемлии, премрежени, топли очи. Не, не беше Османов този устрем на изпусната из кафез птица; не бяха Османови момичешки тънките пръсти, които сякаш имаха не по три, а по десет стави; не бяха Османови витите като лък вежди, дългата шия, прилепналите о главата малки уши. У Селим избиваше най-старата кръв на Изтока, умореното изящество на Грузия, съживено от кратко щастие. Приказната красота на Хадидже-султан, осъдена да радва два-трима мъже, в този миг най-сетне заставаше пред очите на хиляди.

Велможите май забравиха похода (дори крадци и войници като тях бе смутила чудната промяна у султана); гледаха ненаситно Селим. Но тя трая миг; след още миг падишахът отново бе познатият — с изострено от скрита болка, замислено, тъжно лице.

Заточили се бяха анадолските войски.

Оголен, натрапчив страх изразяваше вече Селим. „Боже, по-страшна от всякакви хаирсъзи е войската на Ало паша!“ Безчет конници, немалко — без седла, с една само конопена юзда. Дребни и жилави мъже, кои полуголи, кои заметнати с парче чул или кожа, с чалма от дрипа, боси, Анадола бе изригнала тинята си.

„Кой ги отприщи? — щеше му се да попита везирите си. — Кой налива тоя пушлив шарлан в огъня на Румелия?“

Ти, Селим хан. Твоите глашатаи обиколиха Басра, Акшехир, Каре и Ментеше и обещаха на всеки правоверен богата плячка в Подунавето. Ти повери на Ало паша, който е готов да заколи майка си, средното крило на похода. Ти си съгласен да извикаш на помощ ада, за да задържиш Румелия.

Навярно час криви срещу него лице анадолската паплач, докато последният войник на Ало паша отмина към Филибе. Разтичаха се пейкове, поднасяха шербет на везирите; не само Селим хан беше баялдисал при вида на своя поход.

След малко, колкото да слегне прахта, се поточиха арнаутите на Тепеделенлията. Пред тях яздеше Али, обърнал към падишаха умното си, хитро, насмешливо лице.

„Подир Пазвантоглу иде неговият ред!“ — помисли Селим. Янинският господар владееше не по-малко земя от Видинлията и думата му тежеше не по-малко от Пазвантоглувата. Само че непокорството на Али Тепеделенли бе прибулено от сладки приказки. „Ще дойде и твой ред!“ — повтори си наум Селим, доволен, дето янинският аян не чете мислите му.

То и без да ги чете, Тепеделенлията си знаеше, че след Пазвантоглу кроят същото нему, но това пък Селим съвсем не знаеше. Двама се измериха с усмивка; Али се разтопи от преданост, а падишахът — от благоволение. И арнаутинът яхна нататък, все още прав като стрела; човек, който е пораснал на коня и сякаш е зараснал за него.

Та потекоха арнаутите. „Друго нещо!“ — реши Селим хан. Наистина, те имаха емении, бяха облечени до един, а конете им — хранени. Но Селим си спомни, че първи обърнаха Румелия надолу с главата тъкмо арнаутите на султанова служба, та веднага забеляза колко чудновата е и сега арнаутската му войска.

Конниците на Али яздеха без вик, но безредно, като за първи път оседлан табун диви коне. Под плоски бели фесове пред султана прехвърчаха дървени лица, немигащи очи. И от цялата мълчаливо устремена след вожда си глутница, с яростно притиснати о конските кореми пети, с глави, дето излизат без шия из трупа, с тела, почти слети с неподрязаните гриви на добичетата — от цялата арнаутска конница лъхаше такава вълча волност, че на султана пак се поиска да запита: „Кой пусна арнаутите? Кой се надява да ги върне, щом веднъж са изтървани?“

Още половин час трябваше Селим хан да се радва на арнаутската си конница. Ставаше все по-неспокоен. Огромното число на войската вече не му се струваше залог за победа; султанът си представяше неизчислимата сила, която сам вля в размирието.

„Кой ще ги върне, кой ще ги спре?… — мяташе се мисълта му, докато усети, че се напряга, за да не изгуби свяст. — Не! Само това не!“ — събираше волята си.