Вера Мутафчиева - Летопис на смутното време

„Най-лошото е, че народът ни е без истински първенци; кръвта му не успява да се избистри през поколения охолен живот. Смогне ли някой да прокопса, ще го ограбят душманите или ще му смъкнат главата. И синовете му трябва да започват отначало: чираклък, кираджийство или кърджалийска дружина…

Какво ги коря, имам ли право? Стиснати, алчни, готови да заложат децата си, за да спасят парите и дюкяна — отстрани изглежда нечовешко. Ако не се опиташ да ги разбереш: деца дал господ и ще даде, а имането е плод на цял живот мъки, труд и страхове — не би го постигнал повторно, щом ти е отмерен само един живот…

Не е крив родът ми — рече си Иван. — Не сме криви, че нямаме още свои герои. Нека видим второто, третото поколение първенци — тогава ще заговорим!…“

Че нали тъкмо Иван Замбин беше трето коляно търговец. Нищо толкова рядко за българин в султановата земя. А какво бе извършил, за да стане герой на рода си?

Почти виновно огледа своите гости — дали някой не отгатва укора, който си беше отправил сам. Не, първенците се разместваха тежко, поемаха да си вървят.

Иван ги изпроводи облекчен. Искаше му се да остане сам. Или само с Атанас — което всъщност бе едно и също.

Стара близост свързваше двете им семейства — на врачански и тетевенски търговци. Тя доведе дотам, че Атанасий Замбин кръсти Николовото първо момче с името си, а това момче — когато израсте — стана едничкият истински приятел на младия Замбин.

Малко необяснимо бе това голямо мъжко приятелство: двамата бяха твърде различни хора. Атанас не изпитваше глад за странствувания, нито го тревожеха големи въпроси. Но той имаше една черта, която го правеше особено необходим на Замбин: Атанас бе дълбоко уверен, че човек като Иван земята още не е носила.

Тетевенецът благоговееше пред ума и познанията на приятеля си, гордееше се с Ивана, боеше се, че онзи не си дава сметка за своята висока цена. А всеки път, когато Иван се прибереше във Враца, Атанас окачаше катанец на дюкяна си и потегляше да се разговори със Замбин.

Мислещ, но затворен, израсъл над средата си, на Замбин тия разговори бяха дълбоко нужни. Те го караха да не страда от самота в чужбина или у дома си; за него Атанас сякаш заместваше десетките слушатели на баща му.

— Как е по чужбините? — попита по някое време Атанас. — Тук току стигат едни слухове! Ако им повярваш, ще излезе, че светът се е обърнал.

— Да, обърнал се е… — неохотно потвърди Иван. — А колко слабо можеш да почувствуваш това във Враца или Тетевен!

— Къде ти слабо! Не би познал Румелия: калета, ровове, всеки мъж — въоръжен… Днес мине ли без пукотевица, утре вече непременно ще има. Запомнило ли се е такова? Тихо беше в Румелия допреди двайсет години.

— Страшно тихо… — сякаш го поправи Замбин. — Но и сегашното е тишина, сравниш ли го с онова, дето става другаде. Не съм за първо по чужбина, да речеш. А се връщам просто сбъркан. Всичко се движи…

— Кое? — не разбра тетевенецът.

— Навярно хората. Всеки като че нещо очаква, готви се, действува…

— Френците им мътят акъла, а?

— Ако щеш, така е. Походите на Бонапарт разнасят революцията, разкрепостяват умовете. Такива приказки!… Откъдето минах, всичко живо — търговци, занаятчии, слуги, — всичко е отворило една уста!

— Господаря псуват, а?

— Него. Свой или чужд. Заканват се. Искат своето. Съвсем различни са мечтите, когато зад тях застане истинска сила.

— Сила, викаш… Ако е за сила, имаме си. Що сила се пилее из Румелия!

— Пилее се, точно: зад нея не стои никаква мисъл, няма мисъл в размирието.

— Защо? Казват, Кара Фейзи непрестанно говорел, че ще вземе Стамбул. Пазвантоглу разпраща бинбашиите си по селата да обявят, че ще отцепи Румелия за румелийците. Ще рече, има мисъл и в размирието.

— Толкова мисли и звярът: ще нападна, за да се наям. А там хората знаят какво искат: равни права, земя. Колко далече сме ние от това, как страшно назад сме от времето си! Безпросветен мрак… Докога ще бъде тъй, все ние ли ще се мъкнем подир историята?

— Кои това — ние?

— Народът ни, българите. Като гледах преди малко как дъвчат и сърбат бащините ми приятели, щеше ми се да викна: стига! Стига сте били доволни, дето още не са ви ограбили и заклали; стига сте броили своето жалко благополучие за връх на човешките пожелания! Има нещо над него, отвъд него. То никога не е било тъй леснопостижимо, както днес.

Иван Замбин бе излязъл от сдържаността си и изричаше пред Атанас всичко, което бе го вълнувало на чужбина: „Време е, проспиваме своя час!“