Вера Мутафчиева - Летопис на смутното време

— Всичко, дето говорихме тази вечер, можеш да отнесеш на господаря си, не го крия. И му кажи: докато Пазвантоглу се бие с Портата — нищо от туй, че крои бог знае какво, — докато е враг на Селим хан, Кара Фейзи ще стои зад гърба му! Ама рече ли сам да става везир или султан, ще се бия с него, както досега със султана. Няма различни султани, по-добри и по-лоши, туй съм научил аз: власт щом е, тя бива за сметка на ахмаците, дето я търпят. И толкоз по-зле, като се намират ахмаци, дето пък ѝ вярват. Господар, бейски син, щял бил да оправи сиромашта!…

Малцина бяха чували тъй дълга реч от Кара Фейзи. Попът я поемаше със страхопочит, но изпод почитта си рече: „Много ви заболя за раята бре! Пазвантоглу се чуди как да ѝ угоди, Кара Фейзи се бои за нея, че щяла да остане излъгана. И никой уж не се досеща, че (ако наистина му е потрябвало да направи добро на раята) най-лесно ще е да попита нея какво иска, кое ѝ тежи…“

Може да мълчаха още час край огъня. Кара Фейзи се дръпна в себе си, лежеше по гръб и тъпчеше чибук след чибук. По едно време попът разбра, че няма повече какво, сбогува се. Главатарят само му кимна и придърпа клашника към плещите си. Канеше се да спи.

Между огъня на главатаря и първите харамийски огньове на стана имаше много място. Никой не пазеше съня на Кара Фейзи. Попът се сети за винаги будните гавази на видинския господар — нямаше по-богато платени вардяни в цялата султанова земя. Защо Кара Фейзи не се боеше от дългата ръка на Дивана?

Минаваше между огньовете и шатрите Гяур Имам, отиваше при своята дружина. И изведнъж му домъчня, че не ще остане тук, дето всичко беше открито и ясно, а ще се върне във Видин да седи в съвета на Пазвантоглу, да разнася по селата книги като тая, дето сега отнасяше неподписана на господаря си.

„Какво ли ще е, ако останех в Странджата? — помисли си той вече в просъница, макар да бе уверен, че няма да го стори; под Видин стояха няколкостотин негова дружина. («Заложници» — спомни си думите на Пазвантоглу, когато бе говорил за Фейзиевите бюлюци.) «Дали не е прав Кара Фейзи, че със свои ръце нахлузваме въже на шията си?»“

Трети ден яздеше Гяур Имам през Тракия. Държеше се далече от селата. Всяко, речи го, имаше свой шарампол, своя стража, която шареше из къра и обаждаше в село кога наоколо преминават нечисти хора.

„Допреди няколко години бяха чудо шарамполът на Сливен, котленските дувари и порти — рече си. — Днес не ще видиш село без кула, без поне ров… На какво се надява Кара Фейзи, като иска да проточи размирието? Кого ще граби, с какво ще храни дружина? Не щат да проумеят и Осман ага, и Кара Фейзи, че не всичко е в тяхна воля.“

Всяко от петнайсетте стъпала струваше на Иван Замбин усилие. А Атанас вървеше току зад него и все говореше:

— Хубаво, много хубаво стана, че ще свариш поне деветини. Вече не ти се и надах. Викам си, отворила му се е работа, ще закъснее още. Смятах утре да отслужим девет дни на кръстника, че да поемам; всичко вкъщи зарязах на средата.

— Сполайти! — повтаряше Иван Замбин. — Сполай, дето си затворил очите на баща ми.

Искаше му се да изплаче пред Атанас своята тъй неочаквана мъка, благодарността, че кръщелникът драговолно е заел неговото синовно място край смъртния одър на стария. А не успяваше: сдържан, затворен в себе си, той не търпеше свидетели на своята радост или мъка.

Зад двама им идеха пет-шестима близки на дома, по-първи търговци, с които мъртвият имаше алъш-вериш и устабашията на търговския еснаф. Достолепно те подхвърляха по някоя дума — добри думи за покойния купец.

— Чудо човек беше Атанасий, бог да го прости! Душа човек… Как го не завари жив, Иванчо, чакаше те той, „Веднъж да го видя — викаше, и тогаз да склопя очи.“

— Че той бил шейсет и три годишен бай Атанасий! Чак на погребението научих. Мислех го по-млад. Нали все нещо сказваше, горещеше се; като момче де.

Иван почувствува необяснима враждебност: чинеше му се, че дори сега, когато всеки закон изисква мъртвият да бъде споменат с хубаво, в думите на врачани се промъкна насмешка, неодобрение. Твърде различен беше баща му от околните си, за да го оценят справедливо. „Наистина чудо-човек е бил, за да намери общ език с врачанските еснафлии; наистина е бил душа-човек, щом не им даде да разберат тяхното нищожество. А те се подсмиваха зад гърба му: щом толкоз знае бай ти Атанасий, защо си не гледа хала, ами все нам продава акъл?“

— Влезте де! Заповядайте да обърнем по една ракия за бог да прости кръстника! — чу как приятелят му кани първенците.