Вера Мутафчиева - Летопис на смутното време

Атанас не бе навикнал да спори с учения си приятел, а чувствуваше, че сега Иван няма право.

— Виж какво — подзе, готов да се предаде при първия отпор. — Ти не живееш като мен, не си вкоренен в земята ни. Гледаш по-нашироко, сравняваш. Затуй пък не усещаш какво става по нас… Размърда се народът, Иване. Има ли мисъл в това движение? — питаш ти. — Вярно, може да няма, ако ни мериш с аршина на Европата. Но аз си викам пък: дали винаги мисълта води движението? Дали не се случва и така, че самото движение да принуди хората към мисъл?

„Не греша ли, дето познавам твърде бегло земята ни, гдето и тук, както в чужбина, оставам случаен гост? — рече си Иван. Твърде променена ще да е Румелия, щом дори Атанас (търговец, къщовник, най-обикновен човек) е взел да разсъждава?“

— Изход трябва да има — продължи гласно Иван. — Вече не въртоп е размирието, разлив е то. И както при разлив забравяш къде по-преди е имало хълмове и долчини, драки, струва ти се, че сега не съществува нищо, освен тия безбрежни, тържествуващи води… Но и разливът е река, и той се прибира в русло, оттича се. Ще ни повлече до някой ден течението — тогава ще узнаем накъде. Другояче не бива, разливът е кратък. Една кратка пролет…

— Така е — заключи Атанас. — Аз само исках да кажа: съдбата на Румелия ще се реши в Румелия. За нас не важат разни бонапартовци и прочие. Не можем взе ние от другаде акъл, защото никой друг не се е пекъл на нашия огън.

Иван Замбин се засмя — веселеше го тая чисто българска черта у приятеля му: да приземи огромните, неясни, заредени с неизвестност събития, които трябваше да обърнат света.

„Какво пък — оправда се той, осъзнал колко неуместен е смехът му. — Нали, ако бихме взимали надълбоко историята, трябваше да сме измрели до един.“

Половин година бе нужна на големия поход, за да се помести от Едирне до Видин. За това време един млад генерал на младата френска република завоюва Италия с част от адриатическото крайбрежие, превзе Йонийските острови и ги превърна в отделна държава. През хилядо седемстотин деветдесет и седма година старите военачалници на стара Европа (десето коляно графове, маркизи или поне барони) го наричаха все още Буонапарте; намекваха за ниския произход на републиканския генерал. Но въпреки тях през годината, в която видинският самозванец напрегнато се готвеше да отцепи от Портата един пашалък, Европа бе принудена да подпише редовен договор с дребничкия, още незатлъстял корсикански войник: договора в Кампо Формио. Който допускаше революционна Франция на балканска земя.

Цяла Европа през тая година обърна очи на Изток: кой ще бъде следващият удар на Бонапарт? И как смятаха да му отговорят източните сили? Султанът?

Глух за опасността, Селим хан бе преследван от една натрапчива мисъл: Пазвантоглу! Вече векове Империята търпеше загуби, но би била неизлечимо осакатена, ако загубеше именно Румелия. Житницата, оризището, овощната градина, зеленото пасище, занаятчийската чаршия на Турция. Сега разбунена Румелия признаваше друг господар.

Много често тровеха Селим хан последните думи на чичо му: „Това е началото на края!“ Често му се искаше да изкрещи: „На мен ли? Мене ли се падна да погреба Империята? Десетки султани — пияници и малоумни — удържаха Румелия; защо точно аз, който струвам колкото всички тях заедно, трябва да изплатя пиянството и малоумието, просташката упоритост на Османовци?“

Преди години Селим хан бе казал пред Дивана си: „Да пази бог от мига, когато начело на сляпото размирие застане един просветен, един умен и прозорлив!“ Ето го, беше се намерил. Той играеше с раята и еничарите, с търговците и чужденците, с ходжите и аяните. Пазвантоглу умееше да примири в един върховен час най-противоречиви стремежи, за да отнесе победа.

„А защо противоречиви?“ — питаше се през тежките си нощи Селим хан. Не се ли схождаха те в това, че и на еничари, и на рая, и на търговци бе дошло до зъби от Високата порта, от оправията на Селим III? Всекиму от тях султанът бе омразен по различни причини, но общото беше, че им е омразен. И Пазвантоглу умело използуваше тая омраза.

Бог е свидетел какви усилия струва на Селим хан големият поход.

Портата заложи всичко, останало за залагане; разпродаде данъци, длъжности и земи. Съвсем недостатъчно се оказа то, за да изхрани сто и двайсет хиляди души.

Смешно беше числото им: със сто и двайсет хиляди Империята не беше тръгвала преди десет години срещу другите две велики империи на своето време, взети заедно: Русия и Австрия. Сто и двайсет хиляди войници хвърляше сега тя против единствен свой град, против един малък самозванец — Осман Пазвантоглу, ага на сто и третата еничарска орта.