Вера Мутафчиева - Летопис на смутното време

Успя. Селим хан остана докрай на седлото.

Арнаутите бяха отминали. Изглежда, още някой чакаше да улегне прахта, за да покаже пред султана своята войска. Тя се зададе — неголяма, към две хиляди човека. Не я водеше никой, ни паша, ни аян. И все пак конниците, яздеха изпружени, на редки по хубост гледани коне, в прави редици; каяфетлии до немай-къде, сякаш всеки носеше върху си своето цяло имане — скъпи дрехи и скъпо оръжие. Леко, самоуверено се поклащаха на седлата тия конници, без алчна суматоха, без низка ярост.

„Дали така ще изглеждат след години низамите ми?“ — помисли Селим хан, дошъл на себе си.

Не се стърпя, кимна на Юсуф ага:

— Чия е тази войска? Не ѝ виждам началника.

— Тези ли? Тези, султанъм, са кърджалиите, дето нареди да бъдат приети в похода, ако пожелаят. Събраха се само хиляда и шестстотин души — и на толкова не се надявахме. Викат, били изметът на размирието, всичко по-свястно отишло при Пазвантоглу или Кара Фейзи.

Тук, на север, пролетта идеше по-късно: дърветата едва бяха изкарали плахи, жълтозелени филизи. Затуй по сивите стени на пролома сякаш се носеше лекичка зеленикава мъглица, а гората бе прошарена от сиворъждивобелите петна на снега, който си отиваше.

В такава гора не можеш да се скриеш; ще те забележат от пътя, дето се точи в дъното на пролома, покрай Искъра. Сега лудите пролетни води на места подмиваха този път, а другаде дори го заливаха — не беше лесно да прекараш по него хиляди мъже и коне, десетки топове.

Втори ден се промъкваше покрай Искъра походът на Ало паша, а стените на боаза втори ден отекваха псувни, каквито не е чувал светът — войската се тътреше с триста зора през лепкавата, студена кал, често газеше до глезени и по-рядко — до колени придошлите води.

„Дяволска планина! — ругаеше наум Ало паша, макар в Кюрдистан планините да са повече от равното. — Сякаш сам проклетият им господ я е препречил като стена през цялата тяхна земя.“

Ало паша не бе научил, че и много по-големи от него военачалници са разбивали чело о Балкана, оставяйки в проходите му по половината или цялата си войска. Той яздеше, без да вдига очи от аршина жълта кал пред копитата на коня си, и ругаеше мислено. Донякъде го утешаваше за злополучията му това, дето лошият път трябваше да го отърве от лоша среща — Пазвантоглу навярно би чакал похода през всеки друг проход, но не и по жалките, едва свързани междуселски пътеки на пролома.

Имаше нещо неразбрано в самото начало на войната. Кюрдът не завари в София (нея Видинлията бе заел още през есента) никаква Пазвантоглува войска; опразнила града преди месец. „Навярно му е трябвала, за да превземе Никопол“ — съобразяваше ходовете на Пазвантоглу Ало паша; във Филибе още научи, че паднал Никопол.

Та бяха заварили София празна. След нея се заточиха селата и колибите из пролома, празни и те. Погледът на Ало паша срещаше на всички страни едно и също: почти отвесна скала и сипеи, прорязани от пролетните бързеи; още гола гора и кал. „Зелена Румелия! — мислеше ядосан. — Туй е най-мръсният капан, в който съм нагазвал. Не можах и аз да се направя на глух, когато Селим хан засъбира балами! За един сераскерски сан се наврях между тоягите…“

По същото време, докато Ало паша обмисляше неясните скокове и отскоци на Пазвантоглу, от другия край на пролома, вече доста навлезли между стените му, кретаха двамина: старец и млад мъж. Старият — в новички турски дрехи, със зелена чалма около феса (такива носят из султановата земя хекимите), наметнат с кожух. На магаре. Подире му вървеше пеши по-младият. Види се, беше българин от тукашните села: поохлузен, преметнал през рамо дисаги, а върху им — бозав ямурлук. По всичко личеше, че някой лечител бърза да пресрещне войската, като е забрал от Церово или Борован българина за водач през теснините.

Бледо пролетно слънчице се вдигна над ръба на пролома; старият хекимин проточи към него сухо, с живи, умни очи лице, примижа от удоволствие. След малко се обърна към своя спътник, зает да търси по-здраво място за стъпките си из рядката кал:

— Какво ли не вършат хората, каква ли попара не дробят, а пак не успяват да разгневят бога… Ей на, и тази година ще дойде пролет, ще пекне слънце, ще зазеленее гората… Цял свят е юрнал да трепе и пожарѝ, а господ не отвръща лице от него. Голяма е милостта му…

— Ами чумата! Не изпрати ли ни бог чума за наказание?

— Не-е! Чумата е от мръсотия — отряза лечителят. — Щом се измеси много народ, щом вземе да живее не по ред човешки, ами както дошло, ето ти я и чумата.