Вера Мутафчиева - Летопис на смутното време

— Добър господ — съгласи се владиката. — Ей, още неделя-две, ще просъхнат и пещерите.

Конарецът улови поводите на магарето и го поведе по едва утъпкана пътека, косо нагоре, към причудливите скали над боаза. Подир няколко крачки и Софроний слезе от седлото; магарето изнемогваше.

Вървяха, без да бързат; Ало паша не се ни чуваше, ни виждаше. Стъпка след стъпка… Добри си спомни пътя към Оджак, безкрайно дългото завръщане, четиригодишната скитня из размирна Румелия. „Брей! — рече си. — Ако човек, когато се ражда, би прозрял какво го чака, навярно би се дръпнал назад в майчина утроба!“

Засмя се на себе си. Софроний май изтълкува другояче усмивката му:

— Запролетява се, ами…

Наведе се и разтвори една още суха драка. Под нея, между потъмнелия сняг, показваше остри, неразвити листа кукурякът.

— Дочакахме още една пролет, Добри.

Двама стояха в голата гора високо над Искъра, запъхтени от стръмнината, замаяни от сладка пролетна слабост.

Тъкмо по туй време отдолу се чу гъст тътен. Ало паша наближаваше Черепиш.

В пещерата беше почти удобно. И подът ѝ — пясъчен, отцедлив; и отворът — малък, а вътре — широко. Стигаше двама да окачат клашниците си над дупката, и можеха да запалят огън, без никой да ги забележи.

Добри се въртеше около огъня; сушеше своите и на отеца навуща. Сетне извади из дисагите парче сланина, отдяла два рязана и ги залепи върху напечената плоча. Из пещерата се разстла мирис на препържена мас.

— Ще блажим през Велики пости, а? — попита наставникът.

— Ние сме си изплатили греховете с лихва, отче Софроние — усмихна му се виновно Добри. — Коприва не намерих, високо е тук за коприва. А не бива да останеш на един гол пексимет, измършавял си от зимата.

Софроний го наблюдаваше през трепета на дима. И не за първи път се питаше: „Дали бих издържал половината от тия години, ако не бе Добри?… Дали не го обичам заради тялото си и защото ми помага да закрепя още малко животец в тази болна, съсипана плът?“

— Добри — рече ненадейно той, — знаеш, често се коря. Залепнах аз като репей за тебе. Храниш ме, гледаш ме, само на гръб дето не ме носиш, пък и то се е случвало. Та, мисля си, ще ми прости ли господ, че тъй яко съм се заловил за тукашния свят, че бягам от смъртта си и преча на тебе, който си млад, кадърен, да се оправиш?

Добри не отговори веднага, а когато поде, гласът му бе необикновено пресеклив.

— Отче Софроние — каза, — как ти мина през ум такова? Помниш ли как те намерих в Арбанаси? Цяла Румелия бях извървял да те търся…

— Ти това остави! — прекъсна го Софроний.

— Няма да оставя! — нетърпеливо продължи Добри. — От три години наистина нямам мира, прав си. Чини ми се, че нося в ръце свещица, нали знаеш, като на Възкресение. И аз крепя такова едно пламъче: твоя живот, отче Софроние. Крепя го, а непрекъснато се боя, че ще го загаси вятърът, че ще го придуши размирието.

Жалък нарече ти живота си — с някакво вдъхновение говореше Добри. — А за рода ни, отче, е важен твоят живот. Обиколил съм българската земя, срещах много българи. Вярвай, отче: готов е вече народът ни да поеме свой път. Много по-стар си от мене, помниш повече. Е, кажи, отче Софроние, като днес ли изглеждаше българинът преди трийсетина години?

— Не! — без да се замисли, отвърна владиката. — И да го сравниш не може. Промени се народът. Струва ми се понякога, че четири столетия българинът си е оставал такъв, какъвто го е заварила робията. Негли си виждал, кога река дълго е била сушава, чарковете покрай нея мълчат. С времето се разсъхнат, покрият ги лишеи, ръжда. После реката изведнъж придойде и те поемат със скърцане работата си. Така, мисля си, е и с българите: отново заживява, сякаш след зимен сън, народът ни…

— Видиш ли? Тогава как можеш да се кориш, че си се заловил за живота? Би ли затворил очи, отче, без да разбереш как ще завърши размирието?

— Ех защо ме не завари по-млад, преди двайсетина лета!… Може и аз нещо да принесях за рода ни. Шейсет години съм се лутал като в гора, търсил съм пътечка към хората. Исках да им отнеса слово, да събудя у тях обич към голямото ни минало. Иде време — мислил съм си, — когато българинът ще се вдигне на бой, та ще му трябва да знае откъде е тръгнал, за да знае накъде да върви.

А стана другояче. Понякога ми се чини, че стоя на широк път. И не аз търся хората — те текат срещу мен, безброй българи, излезли на широкия път. Не вече слово искат те, тях им трябват дела. А аз стърча насреща им, немощен, сбъркан. Желая, пък не умея да помогна…