Вера Мутафчиева - Летопис на смутното време

— Ти като не умееш, кой би съумял, отче? — още по-разпалено го прекъсна Добри. — Ти дори го изрече: на българите трябват дела.

— Така е; днес няма място за пастири и книжници, не съм нужен аз. Нека си дойдем на думата, Добри; говорех ти, че е неправо да се държа о тебе, да ти преча. Остави ме в някой манастир, а ти поемай! При хайдутите ли, при Пазвантоглу ли…

— Ти що, отче? — втренчи се в учителя си Добри. — Искаш да жаля, че ти изказах мислите си ли? Да съм поемал… Та и в Балкана, и под Видин са хиляди. А пък аз, само аз мога да свърша туй, което върша: да опазя живота на Софроний Врачански.

— Не книжници са нужни… — слабо се възпротиви наставникът, защото много му се искаше Добри да го разубеди.

— Чакай де! Това, че си книжен пречка ли е да помогнеш на рода ни не с перо? Толкоз по-добре, дето си книжник, та те познава православният свят. Ако във Влахия, в Зограф, в Белград знаят един българин, ти си; твоето име ни трябва. Кой би изстъпил пред света за нас: Кондо, Кара Фейзи или Инджето? А ти си духовник, тебе всеки ще изслуша.

— Че пред кого да говоря? — изненада се Софроний.

— Не зная — призна Добри. — Ама, току-виж, някой поискал да чуе и на българите думата. И тогава? Тогава, ако не съм те опазил, ще мисля, че целият ни род ме сочи с пръст и всеки вика: „Ей го послушника на епископ Софроний! Една работа имаше да свърши на тоя свят и я оцапа.“

Наставникът се разсмя. Добри не вярваше на ушите си, три години не бе го чул да се смее. А то беше от това, че на Софроний олекна; страшно е да живееш с мисълта, че си непотребен.

— Ама пък работа си избра, Добри! Да пазиш животеца на един болнав, изумял старец.

— А̀ко — не се смути конарецът. — Когато турят войник на стража, не го питат дали харесва работата си. Та и аз съм на стража при тебе, отче Софроние.

От пролетта на хилядо седемстотин и деветдесет и осма година за Видин настъпи тежко време: втората видинска обсада.

Войските, които бяха събирани с месеци, през март се стекоха и обградиха непокорната крепост. На запад, до сами Дунава, разпъна чадъри бейлербеят на Босна, а веднага до него — Хюсеин капудан-паша. По на юг от тях разположи арнаутите си Тепеделенли Али паша; нататък — Кюрд Осман паша; после (най-многолюдният стан) — Ало паша; до него — Гюрджи Осман и Юсуф паша. Докато полукръгът завършеше отново при Дунава, но вече източно от Видин, със становете на дребните паши.

Тъкмо полукръг, пресечен от Дунава. Широка вода, ничия. Зад големия остров капудан-паша заповяда да бъдат скрити всички кораби, които водеше, а върху самия остров разпъна шатри назърът на Браила. Не стига това — чак по отвъдния бряг, вече във Влашко, разположи хората си драмският назър.

От времето на Сюлейман хан Законодателя Империята не бе запомнила такава обсада — сто и двайсет хиляди мъже стояха на час път от Видин.

Нещо съвсем различно от онова, което бяха смятали, че ще заварят, намериха султановите паши. Очакваха да съзрат полето побеляло от чадъри — нали цяла Румелия говореше, че Пазвантоглу хранел до сто хиляди мъже.

Нищо такова. Един по един пашите се объркваха, щом наближеха крепостта: отдалеко още срещу тях се озъбваха пет човешки боя високите стени, на седем места изострени в табии за топовете. Отдалеко още личеше как около крепостта минава двоен ров: — един — веднага пред Видинския варош (на неговите краища, които се свързваха с реката, бе издигната по една голяма табия); друг — на час път от крепостта. Широки и дълбоки ровове, дето Дунавът бе напълнил до ръба.

Но чадъри нямаше. Под Видин нямаше стан.

Къде ще денеш стохилядна войска в град като Видин? — питаха се пашите. Как ще я изхраниш в град като Видин след седемгодишна суша, през чумавото?

Питаха се и недоумяваха, а видинското кале си мълчеше — оставяше ги да се чудят. В прозрачните пролетни утрини крепостта изглеждаше близко, макар да отстоеше на час път. Всяка утрин, този или онзи паша повеждаше свитата си към някоя баирчинка, изваждаше дълга тръба и тъй замръзваше — вторачен в стените на Видин.

Човек най-силно се стряска пред нещо, дето не може да проумее. Страшно се струваше на Ало или Хюсеин паша туй, че Видин прилича на всяко друго кале. Защо тогава Селим хан бе изпратил против Видин несметна войска какво бе необикновеното на Видин?

Знаеше се, че между отделните началници на похода не владее любов. И тук всеки разположи стана си надалеко от другите, но първата сянка зло предчувствие ги накара да се съберат на съвет.