Вера Мутафчиева - Летопис на смутното време

Защо сто хиляди? Толкова имах преди три седмици. От тях разпуснах деветдесет хиляди. Сигурно и без мене ще пресметнеш колко ми остават.

Какво ти пресмятане, пратеникът съвсем се сбърка.

— Е? — подкани го Осман. — Ще ти помогна: останаха ми десет хиляди.

— Как?… Защо?… — Пратеникът вече не се смееше.

— Ето защо — заобяснява Осман, сякаш въвеждаше в сметките си не враг, а съюзник. — Ако бях задържал сто хиляди, трябваше да скъся десет пъти времето, което Видин може да удържи под обсада. И после…

Изведнъж гласът се промени, промени се цялата стойка на Пазвантоглу. Пред пратеника застана вече не гламав, добродушен войник, а това, което Пазвантоглу беше: господар на земята, тъпкана от сераскеровата сган.

— И после: защото искам да ви бия само с десет хиляди!

— А… къде ги ония деветдесет хиляди войници?… — започна малко късно да пресмята вестителят. — Та те не ни дадоха бой… пропуснаха до сами Видин похода.

— Къде ли? Те са зад гърба ви! Войска, колкото вашата. Нищо че не ви пресрещнаха — тяхното е в кърпа вързано. Вие си продължавайте обсадата, за тях не се грижете!

Пратеникът безпомощно местеше поглед от едно лице към друго: нали все пак трябваше да отнесе някакъв отговор!

— На сераскера какво да кажа? — попита той почти с молба.

— И аз предлагам нещо на Хюсеин паша — отново спокойно отговори Осман. — Предлагам му в най-близко време да очисти полето под Видин. Нищо повече.

Още не бяха заглъхнали стъпките на сераскеровия човек, а Пазвантоглу вече пое към следващата табия — продължаваше да обикаля, както всяка утрин, укрепленията.

Край реката пролетните нощи не са като в Балкана. Тук звездите изглеждат по-далечни, прибулени. Първан се взираше в това чуждо, мътно небе и се чудеше с какво да залъже ума си, та да не заспи.

Ама пък и място ли му намериха да пази! Яхъра, в който умираха двайсетина чумави видинлии. „Изпадна, Първане!“ — щеше му се да каже, но се сети, че Пазвантоглу брои стражата при чумавите за много важна и я възлага на първите си войскари.

„Какво ще ги пазиш тия завалии? — рече си той. — Те ръка и крак не могат пошавна, та камо ли да побягнат. Страшно, ей!“ И пак дръпна гръб от стената на яхъра; струваше му се, че невидима зараза пронизва кирпича, абата и ризата му, опипва го с безброй студени пръсти. „По-страшна от куршум е сладката и медена. Дали ще ѝ надвием само с пазене?“

И без чума един обсаден град си има достатъчно грижи. Всички тях Пазвантоглу беше предвидил — никой видинлия не усети, че градът е откъснат от цял свят. Но Осман не бе се надявал на най-лошото — на чума в този град.

Когато преди два месеца глашатаи разгласиха, че всеки болен трябвало да се отправи към яхъра накрай крепостта, видинлии намериха заповедта нечовешка. Ще изтръгнеш ти от къщата си своя син, майка или сестра и ще ги проводиш в малкия ад на сигурна смърт — кой би събрал сили за такова?

Наистина първите дни на чумавото доведоха в яхъра само два-трима войници. Тях нямаше кой да крие — забележеха ли другарите му, че някого го тресе, та не може да се държи на нозе, че пламва, червен като жар, а очите му играят безсмислено, не ставаше нужда, да го подканят. По лицата им болният разбираше, че е осъден — ако не върви сам, ще го обадят и ще отиде насила.

Пазвантоглу заповяда: щом някой се упъти към яхъра, нека наметне отгоре си нещо бяло, та хората из улиците да се пазят. Десетки навярно бяха изминали такъв път, но Първан запомни един.

Беше привечер — една от чудно ведрите пролетни привечери с голямо слънце. В неговите коси лъчи червенееха белите къщи на Видин, къдравите филизи на лозниците. Нея привечер Първан премина по чаршията — току-що бяха слезли от Балкана. Беше му някак безпричинно весело, макар радостта му да си имаше скрита причина: войводата за първи път от много време нямаше грижа за дружината си — сега за нея и него отговаряше Кондо Бинбаши.

Тъкмо прекоси стария пазар — почти пуст, защото видинлии сега возеха барут или лееха куршуми, — Първан чу викове, неколцина минувачи се пръснаха като пилета и хлътнаха в тесните улички.

Първан беше едва от вчера във Видин, та не знаеше заповедта на Пазвантоглу за чумавите. Озърна се — бе останал сам между празните сергии. Тогава насреща му се зададе човекът.

Беше топчия, едър, въздебел мъж. Върху дрехите му бе заметнато голямо парче бяло платно — от онова, дето цепят за гъжви, ново, чисто. Крачеше по калдъръма бос. (По-късно Първан се досети, че топчията е изул ботуши, за да ги подари някому от другарите си — мюсюлманинът гледа преди смъртта да свърши нещо угодно богу.) И така, както вървеше, залитайки, през пазара — изут, увит сякаш отсега в мъртвешкия си саван, с примирени, но страшно тъжни очи върху кърмъзеното лице — чумавият забеляза Първана.