Вера Мутафчиева - Летопис на смутното време

Дали през неговия болен мозък премина нелепата мисъл, че ето, намерил се е човек, който не бяга, не отвръща поглед от страданието на брата си, ами иска да го изпрати с добра дума в последния му път? Защото, сякаш пожелал да отговори на човещината с човещина, топчията спря (и полича колко много бе му струвало това).

Двайсетина разкрача го деляха. Първан виждаше как тежко, като ковашки мех се повдигат и спадат гърдите на топчията. Сетне устните — и те подпухнали, пропукани — се разшаваха, но от тях не веднага излязоха думи:

— Бягай от пътя ми яху! — изговори хрипливо той. — Мене не можеш ми помогна…

Първан стоеше, вкопан сякаш в калдъръма. Чинеше му се, че сега вече би било грозно да побегне; би отнел последната радост на човека — нали онзи, кой знае защо, бе повярвал, че непознатият иска да му се притече.

— Не думай така, яху!…

(Мислил ли е някога, че ще рече на поганец „яху“, че ще пожали от сърце турчин?)

— … не всеки умира от чума. С очите си съм видял и да оздравят? Дръж се само, планина човек си, ще изтраеш!

Топчията не можа и да отвърне; огънят го тресеше все по-силно. Направи отдалеко някакъв знак (Първан не разбра какво значеше: „бягай!“ ли, „сполайти!“ ли, или пък нещо друго, трескаво съвсем).

— Дръж се! — повтори.

А онзи с усилие накара нозете си да го понесат нататък към яхъра.

Много чумави видя отпосле Първан, а все този, първият, не му излизаше из ума.

Подплашени от братския гроб на живи още хора, видинлии отначало криеха своите болни. Тези десетина укрити отнесоха със себе си по цяла видинска челяд.

Преди обсадата видинлии все пак се опитаха да хитруват със смъртта. Много страшен им се чинеше яхърът, та не изпращаха болния си там, ами извън града. Дано стигне някоя кория, а там вече, каквото му е писано — ще полежи седмица, ще умре или оздравя. Но и да умре, не ще бъде между стените на яхъра, върху слама, посред викове и клетви на други като него, преживял стократно смъртта си.

Първан си спомняше и тези тъжни шествия по улиците на Видин.

Най-напред вървеше чумавият, заметнат с бяло платно. Подире му, на петдесетина крачки поне, го следваха неговите — ни живи, ни мъртви и те.

Туй беше комай най-страшното, което Първан бе срещал, откак се знаеше: наистина, тук нямаше попове и плач, нито жени в черно. Страховитото бе това, дето мъртвият крачеше със свои нозе към оня свят, жив-умрял в белия си саван, а близките му не издаваха звук. И пред безгласния ужас на осиротелите Първан си спомняше погребенията в Конаре като някакъв спокоен, тих празник.

При градските стени шествието спираше; чумавият преминаваше под стената, по моста над рова; поемаше през пустото поле. Рядко някой от тия обречени се обръщаше назад — дали поради треската и огъня, които размътваха ума им, или пък нарочно се стараеха да си спестят частица болка?

В тъмния ход под крепостната стена оставаха майки, деца, братя. Те чакаха чумавият достатъчно да се отдалечи, за да захлипат високо и заприпяват на смърт.

Колкото и чудно, някои отпратени се връщаха; не повече от един на двайсет. Случваше се пред градските врати да застане сух като мощи мъж или момиче; не можеше и да извика към стражата да го пропусне — от слабост не им оставаше глас. Гледаха нагоре, а на восъчнобледите им лица, в хлътналите очи блуждаеше щастлива усмивка.

Безумни се чинеха на видинлии тия, завърнали се от страната на смъртта техни близки. Те с дни седяха пред портите си, отпуснати, блажено уморени, сякаш все не съзнаваха, че живеят. А наоколо им се трупаха хора — всеки искаше сам да се убеди, че имало обратен път и от отвъд. То бе по-силно от всякакъв лек. Беше вяра.

И Първан ходи да гледа такава една. Млада жена, венчали я преди месец. Сега приличаше на сянка, изцедена, прозрачна. Първан не проумя защо тя седи пред къщата си в съвсем нови дрехи, като на сватбата си.

Най-странно му се видя, че жената се усмихваше непрестанно, сякаш изумяла. Беше чул, че — докато се губила извън града — умрели от чума баща ѝ и мъжът ѝ, вчера пък извели из Видин по-малката ѝ сестра. А жената светеше радостно със своето прозрачно лице — чужда на всички мъки, възкръснала.

Тъкмо чужди бяха хората, дошли от смъртта, толкова чужд е само мъртвецът. И Първан си рече, че е все едно дали чумата ще те вземе, или остави — тя завинаги те откъсва от този свят.

Когато султановият поход огради Видин, осъдените вече нямаха избор.

Всъщност бяха се опитали да излизат и след обсадата. Ако по полето между крепостта и войските би вървял здрав човек, би му се пръснало сърцето. Зад гърба му зееха дулата на десетки топове; извървеше ли половин час път, насреща му зейваха дулата на други десетки. Чумавият преминаваше широката ива, отстъпена от обсадители и обсадени, на смъртта — от нея не се завръщаше жив човек.