Вера Мутафчиева - Летопис на смутното време

Не, нещо беше се променило: Стано Мухтар бе клел в одаята си, на закрито. А Първан сега ругаеше сераскера и султана в стражницата на Видин, между войскарите на Велко Хайдут, Пазвантоглув бинбашия. Нещо беше се променило.

— Водица!… Сторете севан, хора… Водица!

Първан се сепна. Някой береше душа, а не можеше да препълзи до казана с водата, дето оставяха до вратите на яхъра заедно с храна за чумавите.

Надникна отдалеко.

На сламата в ъгъла стенеше някакъв еничарин. Другите болни май че не го чуваха, а и да чуваха, или нямаха сили да помогнат, или не искаха. Първан бе забелязал: близката смърт правеше чумавите враждебни дори към подобните си.

А еничарят продължаваше да стене като жадно дете:

— … хора, водица!

За това, че току-що бе прекарал през ум всичко страшно и голямо, което преживя през чумавото, Първан не се и замисли. Натри ръцете си с чесън и оцет, пред вратата винаги стоеше пълна стомна, и прекрачи в яхъра.

Лъхна го мирис на човешка нечистотия и болест; Първан се помъчи да спре дъх; нагреба пълен черпак вода, подаде го на еничаря и се стрелна отново навън.

Чак там пое с пълни гърди; усети сърцето си в гърлото. И едва когато ударите му разредиха, хвърли поглед в яхъра.

Еничарят все още пиеше, сякаш няма да свърши никога. Подутите му устни, ръката на чумавия трепереше, та изля половината черпак по небръснатата си брада. Сетне изтърва черпака, отпусна се по гръб. Май предаде душа. Не, обърна се към вратата, поиска да извика, а из устата му излезе само шепот:

— Сполайти, яху! Бог на децата ти да го върне!…

„Къде ги децата ми?… Такива като тебе изпратиха децата ми в гроба или ги прокудиха бог знае къде. Такива като тебе… и като мен!

Господи, докъде искаш да ни докараш, какво искаш от нас, господи — да се запретнем, та да сринем по дявола целия ти свят ли?“

Еничарят стена още часове: на няколко пъти Първан го чу, че проси вода, че се моли и заклина. Но Първан повече не мръдна. Еничарят го заклинаше в децата му, а Първан нямаше деца.

Призори умиращият млъкна. Спяха тежък сън и другите чумави, Конарецът дремеше, уморен от спомени и мъка. Спеше нащрек, плитко, тревожно цял обсаден Видин.

В тръпчивия полумрак на разсъмването, се откроиха по-светло водите — сякаш Дунавът се пробуждаше преди брега. Една подир друга взеха да гаснат звездите; под млечно-сивото небе върбалакът изглеждаше още по-чер. Но най-дълго задържаха нощта крепостните зидове, в тяхната дълбока сянка догарящата борина разкъсваше кървави дупки.

„Тр-р-р-ах!… Тр-р-р-ах!“

Гърмежът бе толкова неочакван, че Първан скочи на нозе и се олюля.

Стреляше се по крепостта. Все по-често, сякаш срещу Видин бълваха огън и чугун стотици топовни гърла. „Защо не и стотици? — рече си. — Нали под Видин стои цялата султанова сила.“

По улиците, далеко от яхъра, заприбягваха видинлии, търсеха по-сигурно убежище. Първан гледаше как тълпата им тече към каменните мази край скелята — те бяха здрави. Високо над крепостните стени цъфтяха, с трясък малки бели облачета; миришеше на разсипан хоросан и изгоряло; между къщята се провидя дим.

Сигурно най-спокойната стража през тази заран беше Първановата. Откъм яхъра не се чу звук — чумавите никъде не бързаха, не им влизаше в работа кой гърми по Видин и що иска. Те лежеха с широко отворени очи, от време на време по някой пропълзяваше към казана с водата и хленчейки, се дотътряше до постелята си. После отново стихваха.

„И аз съм като тях — мислеше горчиво Първан. — И аз не бързам за никъде, нямам кого и какво да спасявам…“

Четири дни стреляха всички топове на обсадителите. Четири дни и три нощи над Видин се сипа дъжд от свитки и желязо.

През тия дни магазите се превърнаха в отделно селище всред заплашения град. Тук се привлякоха жени и деца, вечер тук се прибираха за сън мъжете. Кой знае дали биха показали такова спокойствие и ред, ако сераскерът би гърмял петнайсет дни или месец. Но всеки през размирното време свикна с мисълта, че нищо не трае дълго. Стига да удържиш.

От тъмно до тъмно Пазвантоглу беше на някоя табия. Подпрял от бойницата тръба, той разглеждаше стана на сераскера.

Безброй бели чадъри — като печурки след дъжд — опасваха Видин отвъд втория ров. А помежду им, тук и там, блестяха на майското слънце топовете — гордост и надежда на Селим хан. Всеки от тях — прибавиш ли кражбите, бакшиша и разсипията, без които не минава никое дело в султановата държава — бе струвал тригодишната жетва на голямо тракийско село.