Вера Мутафчиева - Летопис на смутното време

Е, и Пазвантоглу не беше без топове. И неговите бяха не но-лоши, макар да мълчеха.

— Ако пастриш джепането, Осман ага, пусни барем нас да ги разпъртушиним! — не се стърпя на заранта на четвъртия ден Кара Мустафа. — Да става нещо! На момчетата съвсем додея.

— Да, да… — отговори Пазвантоглу.

— Кога?

— Когато му дойде време — опомни се господарят на Видин. — Какво става там?

Беше се обърнал като ужилен.

Отсам втория ров, югозападно от крепостта, из полето гъмжеха безчет мравчици: войска.

„Така, значи. Ново село. Али Янински, а?“ — съобрази Пазвантоглу.

Ново село беше върху ивицата ничия земя, между двата рова. Там Пазвантоглу разположи бюлюците на Еминджика, кърджалии турци.

„Дали ще утраят до нощта?“ — пресмяташе сега видинският господар.

— Осман ага, нека изведа моите! — продължаваше да моли Кара Мустафа, вторачен към Ново село. — Ще сметем Али, вярвай бога!

— Стига! Не ще изкарваме войска из Видин. Пригответе къшли за хората на Еминджика!

— Ама…

— Разберете, че вече не сте разбойнишки главатари, войска сте! Нищо не ще свършим, ако се мъчим да бием похода на части. Отведнъж трябва да е, сигурно!

Еминджик се държа не ден, не и денонощие. На следната вечер Ново село още не беше се предало. През това време над Видин не прелетя ни гюлле. Но макар по града да не се стреляше, хората се усещаха като в бой — биеше се Еминджика; поражението при Ново село означаваше юруш за самия Видин.

Втората вечер Пазвантоглу, изправен на табията, чу, че пукотевицата иде насам — кърджалиите се изтегляха.

— Отворете вратите! — заповяда той.

Тихо полегна над крепостния ров мостът. Къси светлинки браздяха нощта вече почти около първия ров. Още малко, и измежду отсамните къщя на Вароша заизскачаха хора. Те се показваха далеко вляво и дясно, сетне се събираха пред моста и под стражницата потече отливът на битката.

Пазвантоглу се спусна при вратата. От двете ѝ страни бяха се струпали бюлюците на Кара Мустафа — не дойде ред до тях. А под стената се точеха и течеха Еминджиковите.

— Еминджика къде го? — извика Пазвантоглу.

— Ей ме.

От навалицата излезе нисък, набит турчин. Гъжвата му беше килната и твърде голяма; не, не гъжва, ами Еминджик носеше рана, превързана. Кръвта бе избила през опушеното платно, но непревързаното око на бинбашията гледаше строго.

— Ашколсун! — каза високо видинският господар. — Не се надявах да удържите ден, а вие удържахте два.

— Аз и повече бих се държал — прохъхра бинбашията. — Ако дене не беше мъчно да ни приберете.

— Колко души… прибра?

— Май има триста — отговори Еминджик с безразличието на много уморен човек. — Ама един наш струва трима арнаути.

— Арнаути… Ще рече, сераскерът стоя настрани?

— Аха.

— Него, него трябва да вкараме в бой! Али Янински държи за Селим хан колкото нас.

Капудан-паша изтълкува в своя полза победата на Али Янински и се постара това тълкуване да стигне до Стамбул с първия татарин. За по-малко от десет дни довтаса друг татарин и донесе на капудан-паша големи отличия. Селим хан даряваше своя любимец с осем кесии грошове, златоковано оръжие и по-дребни неща. Валиде-султан пък му изпращаше две бохчи скъпи дрехи, везани от нея.

Пременен с богато обшития кюрк (как се потеше в него под майското слънце!), капудан-паша обиколи стана си, уж мимоходом разказа на пашите какво пишел султанът, предаде на дребните аги височайша благодарност и, с една дума, свърши само в няколко дни тъй много глупости, че на всеки друг те биха отнели поне месец.

Защото и последният еничарин знаеше, че не капудан-паша, ами Али Янински бе търчал и крещял пред арнаутите, за да изрине Еминджика из Ново село.

В тези няколко дни неприятелството между войските нарасте. Арнаутите бяха жегнати от пренебрежението, с което Селим хан отминаваше техните заслуги. Те подозираха (арнаутинът все по нещо подозира), че султанът е обдарил не само Хюсеин паша, ами и войниците му, докато другите си останаха на понеделник. Пък и Али не се постара да отвърне хората си от такива мисли. Той разхождаше помежду им своето обидено достойнство; наливаше масло в огъня на недоволството с шумните си въздишки и горчиво смирение.

На капудан-паша донесоха, че по-големи и по-малки арнаутски бюлюци тихомълком се източвали през Петрохан. Капудан-паша се разгорещи, долетя с все златовезания кюрк и арабския си жребец пред шатрата на Тепеделенлията…

— Свършихте си работата и се заприбирахте дома, а? — викна му отвисоко.