Вера Мутафчиева - Летопис на смутното време

И най-после бяха навън. Вън от крепостта, където два месеца бяха се протягали, треперали от чума и гюлета, чакали мърцина смърт. Пред тях лежеше — изорано и овъглено — полето на Вароша; през оголените драки и купчините кирпич се провиждаха трупове. Между последните топовни изстрели и отдалечаващата се глъч Кондовите чуваха глух хленч на ранени.

Българите стояха върху бойното поле.

Откога? Откога българинът не бе излизал в боен ред, за да срещне врага лице в лице; от колко столетия вече българите водеха съвсем друга борба — огромна, но скрита под тинята на уж мирния живот, врасла в ежедневието.

Дали някой от тия бе чувал, че преди столетия българинът е имал царщина, а царщината му — войска? Че тя е стояла под Цариград, под Солун и Одрин, че царе и летописци са броили българина за напаст, по-страшна от чумата, че дълги векове българинът е задържал в своя държава земя, брулена от нашествия, земя на кръстопът — най-оспорваната земя на стария свят?

Не го знаеше Кондо — сливенски занаятчия, уловил гората; нямаше хабер за това Първан, останал без челяд, преминал през много хайдушки дружини; не бяха чули нищо за бойната слава на българите тия две хиляди българи, които сега стояха отвъд крепостния ров на Видин.

Но навикът на поколенията, майсторството на рода не се запазва само в човешкия спомен. То живее незабелязано в пръстите и мишците, прозира в точността на окото и уверената стойка на ездача; в лекотата, с която той умее и успява.

Затуй двете хиляди българи, подредени отвъд крепостния ров, които трябваше да отстоят Видин срещу цяла империя, не изглеждаха за първи път войници. Сякаш тук, върху земята на последната им непревзета твърдина, за миг бе възкръснала из забравата една малка част от войската и воинския опит на българите.

На страшницата над Никополската капия остана един човек, сам. Господарят на Видин.

Виждаше как Кондо подрежда хайдутите си и нещо им заповядва, как тълпата се превръща в строй; как Кондо застава пред него, посред.

Преди да свие коня, сливенският хайдутин още веднъж се извърна към хората си и въпреки далечината Пазвантоглу сързя лицето му. „Ето — помисли си този — такова лице трябва да има борбата: съсредоточено, но не унесено, хладно, но не студено, твърдо, но не отчаяно.“

Докато го помисли, бинбашията пак обърна гръб на Видин. Пазвантоглу сега гледаше само две хиляди тъмни, сбити в стена гърбове.

— Да помага бог! — толкова високо, че се чу на стражницата, извика Кондо.

Белият му ръкав се показа един път над калпака, втори — до дясното му рамо и трети — до лявото. Хайдутинът се кръстеше преди боя.

— Юруш!

— Юру-уш!

— Ха бре!… Де бре! — достигна до Пазвантоглу ревът на две хиляди хайдушки гърла.

Плътната стена се залюля и понесе през пепелищата на Вароша. Вече не се виждаха редици — към стана на негова светлост се движеше като сянка на облак разлато, черно петно, лавина от две хиляди изтървани роби.

— Ха бре!… Де бре!…

Кондовите препускаха отвъд първия ров, в открито поле, а през тръбата можеше да се забележи как бяло-синята тълпа еничари проредява пред видинските конници.

Те не знаеха дори да извикат каквото трябва — тъй отдавна българският род бе забравил времената на битки и обсади. Предаваха си един другиму жаждата за движение и победа с думите, с които последните двайсет поколения от рода им са товарили дърва, извличали каици и пасли говеда — думите на хора, дето им е позволено да работят, но не и да воюват.

Както и да си мислеше Осман Пазвантоглу, че през тия часове се е слял с Кондовата конница, че живее с нейния бяг, а тя — с неговото дело, истината бе съвсем различна. От стражницата господарят наблюдаваше бойното поле, едрите очертания на своята и чуждата войска, грамадния кипеж на битката. Толкоз. Оттук не би разпознал отделния боец.

А всеки един от хилядите там имаше своя мисъл, усещаше по свой, неповторим начин боя за Видин. То следваше от това, че всеки от тях бе дошъл по свой път в бунтовния град, носеше нещо различно — спомен, желание, надежда или болка — и търсеше в боя нещо също така различно.

Пазвантоглу не би отгатнал какво чувствува например Първан от Конаре — една от хилядите черни точици във Видинско поле.

Първан яздеше в първата редица на Кондовите, вляво от бинбашията. Струваше му се, че се е смъкнал насън от стената, потегнал такъма на коня си, проверил оръжието. Едва когато — блъскан и подпиран от всички страни — усети, че добичето стъпва на моста, когато от тесния ходник излезе на открито и напреде му се бялна още обвитият в пушек Варош, едва тогава Първан като да разбра какво се е случило: той, гяуринът, слугата на пашови жребци, същият тоя Първан сега сам яздеше кон.