Вера Мутафчиева - Летопис на смутното време

Стана му страшно. Взе да мисли, че стърчи неимоверно високо, сякаш над стените на Видин — високо и открито. От земята до седлото има-няма аршин, но този аршин откъсва ездача от спасителните гънки на земята, от драките. Издига го на оная височина, от която е по-трудно да се биеш и много по-лесно да умреш, оголил гърди срещу цялото поле.

Озърна се. По лицата на другарите си прочете смут. „Майчице! — помисли. — Къде се нацедихме!“

И за тия няколко мига, в които Кондо редеше своите хайдути, през ума на Първана минаха като че всички последни години — цялата борба, такава, каквато е дадена на раята.

Първан си мислеше с милост за мъхестите, зашумени засади — тогава над гърба на два-тримата залегнали хайдути се гонят мушици, а спокойното очакване е пълно с миризма на диви ягоди, здравец и букова шума. Спомняше си как срещу цевта на пушката му бе излизал враг, без да подозира, че върви срещу смъртта си; спомняше си пукота — весел, самоуверен изстрел, който лесно улучва, който те прави стократно по-силен от противника ти, защото онзи не знае къде си, колко си, кой си. Помнеше дивата радост на хайдушки победи, когато бе изскачал иззад храстите и улавял повода на останалия без ездач кон, докато другарите му пребъркваха жертвата; помнеше без трепет хайдушки несполуки, когато уверено беше се изсулвал назад в гората, заднишком, за да задържи под очи неулучения враг, бе отстъпвал само няколко разкрача — никому не държи да нагази гората и да те търси. Беше се спотайвал злорадо, изчаквал някой час и пак се връщал между папратите, на десет стъпки от пътя — пак слагаше на нишан завоя, а над гърба му се гонеха мушици и слънчеви петна и миришеше на диви ягоди…

Така познаваха борбата и Първан, и още две хиляди мъже. Всеки от тях считаше, че глупаво, съвсем ненужно е оголил гърди срещу враг, когото бе свикнал да трепе в съюз със зашумените гънки на много препатилата българска земя.

— Да помага бог!

Първан се опомни. Двайсетина крачки пред конницата беше Кондо с вдигната ръка. Неговата увереност се предаде на двете хиляди хайдути, прогони спомена за пусии и хайдушка победа, свърза разпилените малки борби в единна воля.

Навярно Първан не би знал как да подхване тази нова борба, но конят му сам се откъсна от мястото си, сам последва другите коне. Първан усети как всяка негова жила се налива с непозната радост — препускаше не той, биеше се не той, а някакво грамадно, сръчно и обиграно тяло, от което Първан бе само част.

Кондовите се носеха през почти опразнения Варош: напред, далеко шаренееше войската на Хюсеин паша, измесена, объркана — подплашена паплач, а не войска. Кондовите я гонеха като вятър с жесток крясък. И този крясък, уплътнен от хилядокрак конски тропот и сладникавата миризма на барута, и веселата червенина на кървави локви, която прелиташе под Първан; и яркото слънце, разбито в безброй искри от голи ножове; и тежката самоувереност на Кондовия гръб — всичко това прогони последната мисъл из Първановия ум.

— Ха бре!… Де бре!… — викаше друг през неговото гърло, а шарената блъсканица — войската на сераскера — непрекъснато наближаваше.

Кондовите я догонваха.

„Сега!… Сега!…“ — викаше си безсмислено Първан, притиснал пети о корема на коня.

Винаги беше му се чинило страшно да видиш на педя от лицето си лицето на своя убиец. А сега, когато пред погледа му плуваха не едно — десетки облещени, прашасали или кървави, озъбени, озверени или изплашени лица на убийци, чийто убиец беше пък той — Първан, — сега не изпита страх. Не той се вряза всред войската на сераскера; не той подложи гърди и врат под ударите ѝ — бяха се просто сблъскали две грамадни тела и през Първановите ръце течеше волята на Кондо.

Тия ръце — без Първан да ги кара — мушкаха и сечаха; отделният доскоро гръб на коня вече зарасте за ездача си, Първан отскачаше с неговата предпазливост и напредваше с неговия устрем. Не помнеше колко пъти е замахвал, кой от ударите му е улучил и кой — пропуснал. От време на време го снишаваше чужда сила, за да отбегне някое острие. Първан се оставяше на тази сила — Кондо, конят, самата битка беше тя, навлизаше все по-навътре в обърканото кълбо на сераскеровите, все по-често усещаше, че ударите му попадат в месо.

Колко ли траеше боят? Първан бе уверен, че никога не е имало друго извън тази кръвнишка сеч. Не виждаше — не си даваше сметка! — че разплаща, че мъсти за мъченичеството на поколения, че вече убива той, а не убиват бавно него. Първан бе превърнат в една-едничка, чиста, късно открита мъжка радост: да бъдеш част от победно цяло.