Вера Мутафчиева - Летопис на смутното време

Пратеникът влетя като хала между шатрите на Али Янински. Уморено, почти есенно слънчице галеше Видинското поле, ниските хълмове, върбалака. Обраслите угари (нали тази година никой не зася заради обсадата) бяха почнали да жълтеят — лятото си отиваше с тия последни септемврийски дни.

Несполуките в голямата обсада от първите боеве за Видин, та до началото на есента не бяха променили Тепеделенлията. Все тъй остро святкаха дребните очи, все тъй изправено бе невисокото му жилесто тяло, а между бялата брада, която го правеше по-стар, отколкото беше, непрекъснато извираха усмивки и усмивчици от всякакъв оттенък — като започнеш с насмешливо-благосклонни, та свършиш с такива, дето да те избият тръпки; сякаш не се смее човек, ами оголва зъби вълк.

Цели четири месеца вече Али Янински седеше под Видин, все едно че го няма. За петдесет и толкова години Тепеделенлията бе срещал много по-опасни противници от Хюсеин капудан-паша; детинското самохвалство на сераскера бе тъкмо търсеният от Али повод да се обиди дотам, че обърна гръб на всички паши под Видин.

Рано сутрин Али възлизаше някой близък хълм; сеймените му постилаха дебела плъст под дърво; янинският господар сядаше кръстато, изтегляше тръба и се втренчваше да види Пазвантоглувите.

Те излитаха по разно време — неголяма дружина на бързи коне. Отсам, в стана, настъпваше суматоха. Войската влачеше каруци, за да задъни с тях всеки проход между шатрите; суетеше се, стреляше през пръсти (не само барутът, и охотата за бой беше свършила); най-вече — бягаше извън становете, защото онези не гонеха далеко. За малко между чадърите всичко се объркваше в прашуляк, гърмежи и викове, докато Тепеделенлията видеше как отново към Видин се понасят стотината Пазвантоглуви конници. Само един от тия десетки пъти (това му донесоха съгледвачи) войската убила някакъв. Единствен.

А Али Янински през същите дни си седеше върху мека плъст, сеймените изкачваха хълма с пълни сахани, със стомнета ракия. Вечер между арнаутските шатри свирнята не стихваше до късно и — казваха — Али понякога също играел само под ударите на даул.

Хюсеин капудан-паша, случеше ли се да обикаля стана вечер (макар да избягваше разходки по тъмно), чуваше веселбата на арнаутите и зеленееше от злоба; беше уверен, че цялото това арнаутско безгрижие не е току-така — Али не бе от нехайните. Щом гуляеше посред обсада, ще рече, сигурен е, че не ще изпати той.

И тази утрин Али Янински вече бе излязъл из стана си и със спокойствието на човек, комуто е добре познато мястото, съседите и нравът им, всички техни намерения и привички, си седеше кръстато под китката брястове на хълма. Тук го намери пратеникът на Тепеделен.

Отдалеко набитото око на Али долови у вестителя тревога — с хубава вест никой не бърза чак толкоз; рипна пъргаво на късите си нозе и тръгна срещу пратеника.

— Какво има? — попита късо.

— Изпрати ме Мухтар ага, синът ти…

— Направо! — прекъсна го Али.

— Преди седмица Бонапарте слязъл с войска в Мъсър, започнал война срещу Селим хан. Това е.

Отровна подигравка, ликуващо злорадство, заплаха — какво още не се изписа върху господарското лице. Сякаш надвисналата над империята опасност, за която научи, разплащаше някаква сметка между Тепеделенлията и дявол знае кого.

Миг по-късно янинският господар заличи всеки присмех и тържество във вида си; без да продума, той се заспуска стремително по хълма.

— Бинбашиите при мен! — подвикна мимоходом и се отправи към шатрата си от просто платно.

— До довечера да сте скатали! Утре, преди съмнало, потегляме за Арнаутлука! Сега му е времето да се разберем с Бонапарте. — Толкова проговори Али пред най-близките си.

И прибави:

— Ако някой човек на сераскера дойде да ви пита защо, веднага ми го изпратете!

А сераскерът наистина имаше какво да пита напоследък. Вече отдавна бюлюците, които разпращаше да събират жито и овце, не се връщаха никакви. Нито един човек не си дойде да обади какво точно се случва с тях: дали са уловили гората, или са изтрепани. Из стана очевидно шареха Пазвантоглуви съгледвачи; Пазвантоглу научаваше кога капудан-паша ще проводи бюлюк за припаси, съобщаваше това на селяните из Врачанско или Плевенско, а оттам нататък те си знаеха работата.

Както и да отхвърляше едно заключение, сераскерът накрай трябваше да го приеме: обсадителите бяха обсадени. Зад полукръга, очертан от похода под Видин, имаше друг един — много по-широк: раята. О него се пречупваше всеки опит на сераскера да изхрани войската си, сякаш невидима сила сечеше пипалата на прострения под Видин гладен султанов поход.