Вера Мутафчиева - Летопис на смутното време

Трима сераскери (защото при предишния поход, преди три години, един излезе недостатъчен) трябваше да оглавяват нечувания поход.

От Анадола щеше да изведе войските и бейлербеят Ало паша; откъм Босна и Белград щеше да събере сили бейлербеят на Румелия, Мустафа паша; откъм Добруджа и Влашко трябваше да придвижи своите войски пашата на Силистра, Гюрджи Осман. А пред тях щеше да се изпъчи любимецът на Селим хан — капудан-паша Хюсеин, — за да ръководи с присъщото му военно умение цялата борба против непокорния град.

„Сто и двайсет хиляди души!… — не бе сдържал недоумението си в султановия Диван бейлербеят на Румелия. — Та те биха затрупали Видин само ако нахвърлят накуп емениите си!“

Нещо в този поход не харесваше на Мустафа паша. Туй, да речем, че някои аяни водеха повече войска, отколкото им бе поискано. Султанът се радваше на големите бройки като лакомо дете, но за един стар войник бе ясно, че Али, янинският аян, води неслучайно двайсет хиляди души наместо десет. Тъй Тепеделенли Али щеше да е независим, четвърти сераскер под Видин, който прави каквото му скимне. Но Селим хан (в това той си оставаше истински Османовец) не обичаше да му тикат под носа неприятни предвиждания; той похвали доблестта на Тепеделенлията, а отмина със студено мълчание всички предупреждения на Мустафа паша.

Затуй пък капудан-пашата Хюсеин спечели нова цена в очите на всесветлия: без да му мигне, той се закле, че ще донесе пред височайшия престол главата на Пазвантоглу или ще поднесе за казън своята.

А Селим хан събираше още войници; глашатаи обикаляха най-затънтените краища, обаждаха на кюрди, туркмени и черкези, че падишахът призовава правоверните на свещена война; обещаваха невиждана плячка в Румелия, задгробно блаженство за падналите в бой. Селим хан не забелязваше, че вече е султан Пазвантоглу, а сам султанът — кърджалийски главатар. Защото Пазвантоглу хранеше, обличаше и плащаше, а Селим зовеше на грабеж и палеж.

Половин година се събира средното крило на похода в Едирне. Ало паша, анадолският бейлербей, на два пъти боледува (може би наистина). Кюрдът подреждаше аскера си; приемаше в него дружините на някои аяни от южните краища на Румелия; кюрдски бюлюци кръстосваха Тракия да събират храна за средното крило; неспокойните им набези носеха повече огън и кръв, отколкото зърно. А Ало паша седеше пред шатрата си, вкусваше румелийско вино и румелийски хубавици и никак не припираше за Видин. Нему и тук не беше зле. Особено откак под Едирне довтаса с двайсетте си хиляди арнаути Тепеделенли Али, за сераскера на средното крило настъпиха още по-приятни часове. Той ги прекарваше пак пред шатрата си, но коляно до коляно с янинския господар.

И двамата, Ало и Али (което всъщност е едно и също), бяха надхвърлили петдесетте. И двамата бяха започнали като прости разбойници, бяха завоювали власт с безогледната свирепост, която умее да противопостави дружина на дружина, разбойници на главатар, градове на чифлици — всички срещу всички. Този възел бяха разчепкали, за да изтъкат платното си и Ало, и Али, както много първенци на Империята през смутното време.

Ако човек би ги видял пред сераскеровата шатра през оная тиха тракийска есен, би му се сторило, че двама стари търговци седят на кафе и оправят сметките си — тъй мирни изглеждаха страшилищата на Анадола и Морея. Оланите, дето принасяха чибуци, знаеха повече за разговора им: двамата се надлъгваха за харамийските си подвизи.

През същите месеци Селим хан се топеше в Топкапу, изпращаше през ден гончии да научат кого още чака Ало паша, готови ли са френските топове и хубаво ли са изучени в Левенд чифлик новите низамски топчии. Защото не само в числото на войските се уповаваше Селим хан; срещу Пазвантоглу трябваше да потегли първата част топчии, обучени по новия ред.

Те пристигнаха в Едирне в началото на хилядо седемстотин деветдесет и осма година. Водеше ги сам капудан-паша Хюсеин. Целият неизброим стан на средното крило се струпа да се звери: на сив жребец пред четирийсетте топа яздеше Хюсеин паша в низамски дрехи. След него идеха топовете — не такива, каквито си ги знаеха открай време, а нови, гяурски топове. Всеки влачеха по четири чифта коне. И ходът на четирийсетте чифта чугунени колелета, и тропотът на четири пъти по четирийсет коня вдигаше такъв грохот, че кюрдите се изблещиха: голяма сила, страшна работа! „Гяурска сила!…“ — подхвърли някой.

В стана под Едирне топчиите останаха на отделно, сякаш чумави. Нали за тях се говореше, че ядели свинско месо и слушали френски началници, войската гледаше да се не смесва с тях, та да не си обърка работите с бога. Низамите — как да е; тяхното усамотение не беше нещо ново. Но нямаше близост и между другите войски. Така Али Тепеделенли, който с часове седеше пред шатрата на сераскера, не позволи на хората си да припарят в сераскеровия стан, ами ги държеше на цял час път. (Дочуваше се, че кюрди и арнаути се трепели, щом се срещнели. Янинският господар обидено отричаше такива слухове; тях пускали — каза — някои маши на Пазвантоглу, за да всеят недоверие между султановите войски.)