Вера Мутафчиева - Летопис на смутното време

Все със същото бавно достолепие еснафлиите снеха калпаци и насядаха по миндера.

В одаята бе тъмно, свечеряваше се. Замбин сне свещника от полицата. Докато фитилът прихване, забелязваше как из мрака излизат полека вещите — как оживява цялата му одая.

„Господи, колко исках да се върна! — помисли, застанал унесено със свещника в ръка. — Ето, това е домът ми… Дом са тия дребни шумове, който дори не чуваш; топлината, която те отпуска; играта на огъня върху бакър, книжна позлата и икони; приглушените цветове на килими и постилки… Никога не бих си спомнил какъв цвят има нещо в тази стая, а всички съществуват в мисълта ми като скъпо, близко и познато цяло…“

Навярно загдето добре знаеше какво е чужбина (да вървиш из улици, да седиш в странноприемници, да говориш с хора и пиеш виното им, а да чувствуваш непрекъснато и неотстъпно, че между тебе и тия хора, къщи, улици е прокарана невидима стена, която никога не ще преодолееш), заради туй Иван Замбин така пълно чувствуваше що е дом.

А убеждението, че домът е нещо неповторимо, веднъж завинаги дадено на човека, пък градът, където се намира този дом, е такъв малък, затворен във всекидневните си грижи, чужд на огромното променливо време — тъкмо то караше Иван Замбин да не знае спокойствие. Още първия ден, стигнеше ли Пеща, Кишинев, Брашов той мислеше само: „Да се върна, да се отпусна дома, до огъня, да ме окътат шумовете и цветовете на нашата къща!“ А щом си дойдеше и пред очите му вечер наместо светлините на големия град, пръснати далеко, сякаш нямат свършек, замигаха редките сънени светлинки на Враца, от този миг Замбин заживяваше с друга мисъл: „По-скоро да се махна, да изгазя из това блато, да се върна там, където мерките са различни, където са различни въпросите и средствата и хората знаят аршина на своето време!“

— Нека почетем, майстори, паметта на кръстника! — рече Атанас.

— Бог да прости и лека му пръст! — като курдисани издумаха първенците, свели очи.

После взеха да дъвчат и сърбат шумно; в разговора им все по-рядко се намесваше името на покойния, сякаш Атанасий Замбин бе умрял преди години. А син му се откъсна съвсем от тази глъчка на пийнали еснафи, дано възкреси у себе си спомена за покойния.

Май най-ярко помнеше баща си отпреди кърджалийското. Още тогава, изглежда, между баща и син бе съществувала гореща близост — не бащинска и не синовна. Поради туй Иван изтърпяваше отсъствията на Атанасий Замбин като наказания.

А Атанасий пътуваше често. Но винаги купуваше от чужбина повече приказки, отколкото стока. Често през ония тихи години, които врачани вече съвсем забравиха, можеше да видиш търговеца Замбин пред дюкяна му, накачулен от двайсетина еснафлии, купци. Те слушаха неизчерпаемите му обяснения за живота на пощенските каикчии или на джамбазите в Молдова.

— Едно е важно — завършваше такива свои уроци Замбин, — важното е човек да научи изтънко за другите хора, извън Румелия. Да научи и се поучи. И още е важно: да разправи на ония хора за нас — как например поминаваме ние във Враца. Голяма полза може да произлезе от това.

Още не млад, ама почти малък беше Иван, когато Атанасий го поведе със себе си. Искал — казваше — да му покаже какво е свят: не искал — казваше — син му да се е родил теле и да умре вол. Така Иван като дете видя Белград, Пеща и Брашов, научи езици. Вярно, не кой знае как поживя той на чужбина, защото старият уплиташе сметките, преди да пристигне, та двама спяха в колата, подслонена под сайванта на някой хан.

Години наред баща и син бяха обикаляли чужди градове, а при всяко завръщане Враца се струваше на Иван Замбин по-малка, по-затисната от отвесните стени на Балкана; всеки следващ път врачани му се чинеха по-затворени в жалкото си всекидневие.

— Е, Иванчо — извика го из спомените му устабашията, — много се умисли бе! То вярно — тежко е да не завариш някого от своите жив, ама нали всички сме за там?

— Всички… — отекна синът.

— В лошо време ти падна да поемеш бащиния си алъш-вериш. И много по-патили от тебе затъват днеска. Ама ще се оправиш; хич да не е — колкото покойният Атанасий.

„Нарязаха се!“… помисли Иван; пак бе доловил снизходителната насмешка на врачани към баща му.

Изправи се. И:

— Бог да прости тате! — изговори тържествено.

Но не седна отново. Стоеше над първенците, гледаше отвисоко посивелите или вече съвсем бели глави, тежките, тъмни, възлести чифтове ръце върху месала. Как си личеше, че тия не са трето или пето коляно купци, а всеки е минал през чираклъка и керванджийството, за да стигне до своето място в еснафа.