Вера Мутафчиева - Летопис на смутното време

Да, големият главатар беше се изменил. Дали тази промяна дойде поради Котел, чираците и Божил чорбаджи, малката рана под лявата мишница, или поради друго?

Времето, да речем. И то вече не беше същото. Размирието живя тъй дълго, че наистина изработи свой закон и човек можеше да се задържи над въртопа само ако познаваше закона му.

Попът се надяваше, че тоя път Кара Фейзи ще го вкара в шатрата си, някоя от ония, пашовските. Но главатарят го чакаше пак на същото място, под открито небе. Беше се излегнал върху клашника си, наметнат с вълчи кюрк, гологлав. Гяур Имам си спомни приказките за истинския хаирсъзин — че не можел да заспи на закрито, плашел се от всяко затворено място.

Под дърветата бе накладен огън и ги нямаше днешните десетина мъже. Главатарят накара госта си да седне съвсем близо.

— Можех и да не те викам, Гяур Имам — бяха първите му думи. — Зер днес си казахме всичко, дето беше за казване. Ако съм те викнал, знаеш ли защо е?

Гяур Имам изрази мълчаливо недоумение.

— Защото — продължи главатарят — те имам не за тоя, за какъвто са те пратили. Ти за какво не миряса преди три години?

— Нямаше къде да мирясаме. Никой от хората ми не беше побягнал от своя земя, все такива са с мен, досущ фудули. После отидохме при Пазвантоглу.

— Той ви даде земя, тъй ли?

— Дава… Никой от нас още не е видял мира, та да седне на земята си, ама нали е друго, като знаеш, че някога ще мирясаш на своя земя.

— Да… Пазвантоглу барем плаща, викате си, а?

— Ще плати, казва. — Гяур Имам вдигна очи от огъня и се вгледа в главатаря. — Ти какво мислиш? Че Пазвантоглу ни е купил душата? Ами кой не плаща сега, ти не плащаш ли! Има ли дружина, дето да е натрупала колкото твоята?

— Ваша работа… — прекъсна го Кара Фейзи. — Там се не меся. Ама ти докара приказката дотук и искам да ми отговориш. Истината, както сам я виждаш.

— Питай!

Попът усети, че сега главатарят ще каже нещо, което отдавна обмисля, тъй тежко го приковаха неговите зелени очи.

— На тебе, на всички ви под Видин, не минава ли през ума, че Пазвантоглу се бори не просто за Видинско, за отделен от Портата пашалък. Пазвантоглу се гласи за султан! И, бога ми, ще успее, щом сме се юрнали да му помагаме — ти, аз, десетки главатари и безброй хаирсъзи, селяните, градовете.

Попът замълча. Мислеше си: „Може и да е вярно, че Кара Фейзи бил направил размирието — тая хала, дето всеки от нас носеше у себе си и не знаеше как да изкара на свят… А той посмя, излезе да коли и пали наред, отприщи и нас… Сега Кара Фейзи пак първи изрича онуй, което всеки в стана под Видин мисли, дори още не мисли.“

— Защо не отговаряш, Гяур Имам? — подсети го главатарят. — Толкова ли е мъчно?

— Не зная какво да кажа… Седя аз до Пазвантоглу, с мене още Кондо, Манаф Ибрахим, Кара Мустафа, Велко… Вярвай: Пазвантоглу ни веднъж не е споменал такова. „Видин за видинлиите! — казва. — Да отървем колкото може повече земя от властта на Портата!…“

— И да я дадем на раята, вика, нали? Ясно. Лъже — отряза без злоба Фейзи. — Лъже ви.

— Минава ни през ум. Но какво от туй? Да оставим Селим хан да смири Румелия, а? Да бъде, каквото е било? Пък така, в гюрултията, дано нещо се промени.

— Там е то, че нищо не променяте. Ако Селим хан е кекав, ако цялата му раздърпана войска може я бѝ всеки, така ли ще бъде, ако султан стане Осман Пазвантоглу? Или ще споменавате с добро Селим хан и щуротиите му.

— Знаеш, Фейзи ага — попът го погледна безпомощно, — не ми сече главата дотолкоз. Затънем ли по-зле, ще му търсим колая, отсега не можеш го премярка, много уплетена е тя.

— Сетне… Опечете му вие султанството на Пазвантоглу, пък сетне елате ме търсете!

— Ще те потърсим, че какво? — простодушно изтърва попът.

— И ще ме намерите! — отговори твърдо Фейзи. — Както ме намериха половината от ония, дето ги поблазни прошката на Селим хан. Наядоха се на султанова милост и потърсиха баш-хаирсъзина.

Сега млъкнаха и двама. Гяур Имам сякаш обмисляше прокобата на главатаря, а главатарят просто лежеше по гръб под безбрежното небе.

— Ти да не си речеш само — обади се след много Кара Фейзи (гласът му беше далечен и тъжно чужд), — че съм завидял нещо на господаря ти. Хич! Тръгнал съм срещу султани и паши не за да ставам аз големец. Мене ми стига да зная, че с една дума мога да пратя по дяволите цялата хитра измислица на Пазвантоглу; стига ми да съм уверен, че при Кара Фейзи ще има хора и когато от войската на Пазвантоглу не остане помен.

И забелязал, че Гяур Имам го гледа със суеверната почит, с която от години насам се стряскаше пред големия главатар цяла Румелия, Кара Фейзи додаде: