Вера Мутафчиева - Летопис на смутното време

Но жените не се засуетяват, като кога има да дарят; те все гледат купчините пръст строго и сърдито. А попът чувствува, че не те са просили духовно утешение, а проси той; нали чакаше задушница, та да се наядат дома.

Иначе често ядяха жълъди; попът и досега усещаше върху езика си тръпчивия им вкус, по ноздрите му сякаш бе полепнал мирисът на мокри, гнили листа през късна есен или пролетес, когато селяните ровеха да търсят оцелял жълъд и буковини. Ровеха мълчешката, озверени на цял свят, обидени на бога.

„Бога ми, защо всички те не рипнаха, та — в гората? — запита се Гяур Имам, понеже никога не бяха го хранили ръцете му и не можеше да разбере, че за колибарите би означавало да се признаят бити, ако отстъпеха от дюкяните и къщята си. Мигар и аз бих уловил шумата, ако имах челяд…“

Вярно, нямаше си. Децата му не траеха, мряха едно през друго още непроходили, а някои — и неродени. Не беше само от глад, нефелаше нещо попадията, целият ѝ род беше хилав.

Както винаги, когато мислите му опреха дотук, Гяур Имам се сгърчваше цял в отмъстителна болка. „И на горския звяр бог дава дете, а мен остави като яловата смоква… Защо, защо ме наказа господ? Наказа те заради всичко, което свърши отсетне, заради стотиците майки и сираци (отговори си сам). А че как можех да не свърша онова, що свърших отсетне, щом вече беше ме наказал господ? Ще рече, няма кому да се сърдят ни архангелите, ни Богородица — нали, без да ме питат, са ми отредили и наказанието, и греха…“

— Бинбаши, аз ще те сменя. Май мина полунощ.

Беше едно от момчетата. Триеше сънено очи, тръскаше глава, като че излизаше не от сън, а от вода.

— Вземи и клашника ми, та се завий, само с едно чердже е малко, хладни са нощите.

Гяур Имам се промъкна до постелята на новия стража, пъхна се под още топлата завивка.

„Не съм съвсем сам, ако да не дочаках отмяна — утеши се той, докато заспиваше, окътан в чуждата топлина. — Каквото бог взе, върна ми го размирието. Голяма челяд… Всички харамии из Румелия. Ей тъй ще ме постоплят със завивка и с добра дума, додето някой ден се скараме за ягмата и ме изпратят при тате…“

И поп Иеремия, иже нарицаем Гяур Имам, заспа, усмихнат в сиворижата си брада, сякаш последната мисъл преди съня му беше не за мрене, а за сватба.

Уж смятаха и пресмятаха, че са спрели да нощуват току под стана на Кара Фейзи, а на другия ден биха още доста път, за да го стигнат. Гяур Имам си рече, че няма голяма разлика между стана под Видин и този, почти навръх Странджа. И двата бяха многолюдни, струваха ти се неизброими. „Брей! — удиви се попът. — Ако преди двайсетина години кажеше на някой харамия, дето се тули зад шумата на боазите, че някога харамиите ще имат своя войска, само би ги разсмял.“

Наистина човек би взел сборището за аскер. Цяло хергеле коне пасеше по поляната; чадърите на Карафейзиевата войска бяха от бели, съшити из просто корабно платно, до пъстри, на кърмъзени и жълти резки, свилени. „Пашовски — заключи попът. — Колко ли чаушбашии, бостанджибашии и везири са яли пердах от дьонмето, та им е обрал чадърите?“

В отсамния край на стана бяха казаните; около тях се суетяха много хора. Гяур Имам избра това място, за да навлезе между Карафейзиевите, то му се стори най-мирно.

— Е-хе-хе-хей! — подвикнаха му, навярно стражите, и Гяур Имам вдигна дясна ръка.

Не идваше за бой, ще рече. Но не спря.

— Стой бе! — изпречиха се напреде му трима с извадени пищови. — Какво търсиш в стана на Кара Фейзи?

— Него търся! — изрева на седлото Гяур Имам, дойде му сърце. (Щом не гръмнаха, преди да проговорят, беше се разминало.) — Нося му хабер от Пазвантоглу.

— Глей ти! — без стръв рече началникът на стражите. — Постой първен тук и си кажи името, че да обадим на главатаря. После вече може.

Един стражник отмина навътре в стана, а около малката дружина на видинските войскари се струпа доста народ. „Сякаш нарочно ги е събирал от всички краища и всички вери — рече си попът. — Де сме мислили, че ще застанат на една табия и гяури, и поганци, че ще се измешат, като че никога нищо не е било! Защо стана тъй, как стана? И дали ще остане тъй, щом свърши размирието?“

— Е-хе-хе-хей! — връщаше се тичешком стражата и викаше отдалеко. — Главатарят каза да вървиш при него. Ако щеш с хората си, ако щеш сам.

— Сам ще вървя! — отряза Гяур Имам. — А вие нахранете момчетата ми, седмица път бием.

Стражът му посочи към склона. Тук поляната се издигаше стръмно преди гората. Попът забеляза тъкмо на ръба ѝ, под последните дървета, неколцина мъже.