Вера Мутафчиева - Летопис на смутното време

— Ами Коранът? — мрачно проговори Еминджик. — Вярата ни не позволява истинският мюсюлманин да се пази от смърт; неговият живот е в ръцете божи, недостойно е да пречим на божия промисъл.

— Който е истински мюсюлманин, не би бил под Видин през хилядо седемстотин деветдесет и седмо лято — отряза Пазвантоглу.

По Мустафа паша сокак Хайдут Велко уж случайно застигна Кондо, успореди се с него. Бинбашията му беше казал, че не е хубаво да ги виждат много заедно. Но сега всички се разотиваха като попарени, та едва ли би им скимнало да помнят кой с кого е вървял.

— Ще ни налегне сладката и медена, а? — по момчешки, се пошегува Велко.

Напук на цялото си перчене, струмишкото селянче, което бе събрало дружина от стотици мъже, преди още да са му клопнали трийсетте, гледаше Кондо като нещо много голямо — пример за хайдутин. Затуй не изпускаше случай да узнае какво мисли старият харамия, негласният първенец на християните в Пазвантоглувия стан.

— Тя, сладката и медена, навсякъде намерва човека — хвърли му поглед изпод око Кондо Бинбаши. — Не ще дума, в гората по-лесно щяхме се опази, ама хемен тук ни е докарала работата, тук и ще седим.

— Мен пък ме е страх — все момчешката си призна Велко.

— Ох! — без да му отговори, разпъна рамене и изтегли врат бинбашията. — Ох, гръб не остана, сякаш съм теглил каруца. Знаеш, кога излизам от Диван, всяко влакънце по мен трепери. Стягам ли се нещо, накриво ли седя…

— Как щяло? — ухили се, забравил чумата, Велко.

— Мъчна работа е то, брате, не е за нас работа. Кумиш се пред оная лисица, гледаш хем да не пропуснеш някоя дума, хем да проумееш какво има зад нея, хем и ти така да отговориш, че хем да не те усетят, що мислиш, хем да угодиш… — сам се заплете в словото си бинбашията и заключи: — Голям зор де, туй исках да кажа. Навярно от него и гърбът ме заболява.

— Е, право. Туй не ти е да пукаш и да прибягваш — охотно се съгласи Велко. — Ама нали трябва…

— Трябва! Ама знаеш, брате, най-лошото е друго. До ден ще рекат за нас хората: „Турски помагачи станали, отишли да правят ортаклък с Пазвантджията.“ Хабер не ще имат как се е цепила тая, простата глава да играя на котка и мишка с видинския господар, на какво съм залагал…

— Бре! — Велко не се и замисли. — Ти да не вярваш, че все такива като тебе и мен ще останат хората? Не, бинбаши, не туряй си гайле на сърце: всичко ще разберат те. Пък ако не разберат, плюл съм аз на такивата хора!

Можеха още снощи да пристигнат при Кара Фейзи, но Гяур Имам спря момчетата си в полите на планината и не им даде да вървят по-нататък.

— Дето се вика, стигнахме. Няма какво толкоз да бързаме, и утре е ден. А пък в тъмницата да не стане някоя беля; отиваме по дявола и ние, и заръката на Пазвантоглу.

Явно беше, че попът повече се бои за дружината и за себе си, отколкото за важната заръка, която носеше. Петдесетте харамии наистина не бързаха да се наврат в ръцете на Кара Фейзи.

Нарочно не накладоха огън, взеха да се обаждат, че една нощ ще мине без огън, че били капнали и какво не. Седнал помежду им, Гяур Имам се подсмиваше — беше му смешно, че дружината се свени да признае страха си от големия главатар.

— Тъй и тъй не ще ви дам да палите огън — рече им. — Отде да знаем на какъв ум е тази вечер Кара Фейзията. Хайде, лягайте! Изберете се само петима, с мене — шест; ние ще вардим до среднощ. Сетне ще събудим другите.

Мъжете налягаха, а шестимата се разставиха гърбом към тях, втренчиха се отегчено в нощта.

„Харамийска орисия, ех! — мислеше си Гяур Имам. — Мирен човек да е, подир седмица препускане, щом слезе от коня, ще се захлупи, ще му отцепи един сън, та ако ще да знае, че събуждане няма. А нашата е като вълчата — ден и нощ все нащрек. Не, по-добре сме от вълците, те са без раздумка, безсмислени. Пък аз за половин нощ ще прекарам през ума си какво не, целия си живот ще преживея повторно за половин нощ стража…“

Не му трябваше да преповтаря чак целия; стигаше да се сети, че само преди десетина той, същият Гяур Имам, е бил поп Иеремия с енория от три-четири махали в Еленския Балкан.

„Хайде холан!“ — искаше да възрази на своя спомен, а споменът му натрапваше образи, още неизбелели.

Гробищата на Горни колиби… Пак е есен, архангеловденска задушница. Гробищата, както в повечето колиби, са на място стръмно, а есенните дъждове го правят и хлъзгаво. Из тази хлъзгава кал едва мести нозе поп Иеремия, в изсивяло, протъняло расо със закърпени плещи; обикаля от гроб на гроб, мънка молитви, следи с гладни очи ръцете на плачещите и бърза-бърза да види какво ще му пуснат в чувала.