Вера Мутафчиева - Летопис на смутното време

В това беше права. Тримата неверници от Дивана на Пазвантоглу — мъжете, на които син ѝ разчиташе твърде много (защото тъкмо те придаваха на делото му най-важното: вида, че не е дело на правоверните, а на целия народ в Румелия), тези трима държеха друг език.

Измежду тях Фатма най-малко се боеше от Гяур Имам — струваше ѝ се, че неговите думи са най-близки до мислите му. Разпопеният поп не криеше, че хората му не са приели прошката на Селим хан само понеже няма къде и на какво отгоре да мирясат. Без заобикалки Гяур Имам заяви, че предлага на Пазвантоглу дружината си срещу земя за дружината. И то не както би ѝ дал земя всеки първи спахия или чифликчия: срещу десятък и още много данъци. Просто — земя.

— Как просто? — бе чула Фатма да пита синът ѝ.

Дори гъвкавият ум на Осман не успяваше да настигне думите на попа.

— Както някога господ е дал на Адам и Ева — отговори онзи. — Саваотът ги накарал да му обещаят, че не ще берат плод само от едно дърво. Та и ти, викам, поискай нещо такова. Колкото да не е без хич.

Като всеки гяурин попът се правеше на по-загубен, отколкото е. Но тъкмо Гяур Имам наведе Пазвантоглу на стъпката, която сам отдавна бе замислял, без да посмее: отмяна на данъците от земята.

„Земя без данък… Невиждана милост, нечувана дързост: кога господар е раздавал земя току-тъй, кои господари не ще настръхнат срещу това нагло подстрекателство? Та ни един роб не би влачил данъци и ангария, щом някъде по света може да работи свободна земя!“ — мислеше си Фатма.

Наистина въпреки думите на Кара Мустафа и Гяур Имам тя не бе преминала моста, който делеше нейния свят от робския, не успяваше да види нещата от другата им страна: Пазвантоглу не бе раздал земя, както Саваотът, Пазвантоглу поиска срещу нея много повече от плода на едно ябълково дърво — той събираше не данък, а кръв. Всеки селянин на Пазвантоглува земя се превръщаше във войник.

Затуй Фатма не би прозряла и че раята е не дотам потресена от милостите на Пазвантоглу; затуй намираше необясним смътния си страх пред другите двама гяури, бинбашии на сина ѝ — Кондо и Велко.

Бе споменавала пред Осман (при все че гледаше да не буди у него подозрения; и без това подозрителността му я плашеше), че голямата преднина, която дава на гяурските главатари, ще му излезе скъпо.

— Нищо не съм им дал аз, майко — отговори ѝ Осман, без да се замисли. — И Хайдут Велко, и Кондо войвода получиха във войската ми само мястото, което вече си бяха заели. Ръстът на един мъж по наше време се мери с броя на сабите, що води. Велко ми доведе над триста, а Кондо — петстотин. Оставаше ми да се откажа от тези близо хиляда изпечени бойци или да зачисля на войводите им по още колкото трябва и да ги направя свои бинбашии.

— Не са малко при тебе хората — меко бе възразила Фатма. — Би могъл да се откажеш от осемстотин саби, когато имаш десетки хиляди.

— Десетки хиляди, ама какви? Селяни, дето за първи път улавят пищов; бегълци от султановата войска, що са сменили по десет господари и утре ще сменят мене за първия, който им предложи повече. Пък и половината от тези десетки хиляди не биха прибягали под Видин, ако из цяла Румелия не се говореше, че от дясната ми страна седял Кондо, гяуринът, големият войвода.

Зная, ти си викаш, че до ден Кондо и Велко ще ме зарежат. Но то не ще стане пред боя, майко, нито по време на боя. Те ми са се врекли, а властта, която те имат над своите харамии, дължат едничко на честната си дума. Кой би им вярвал вече след такава измяна, а?

„Както и да боледува от подозрения, един мъж винаги си остава лековерен“ — беше премълчала Фатма; цялата реч на сина ѝ твърде малко я убеди. Но навярно Осман не грешеше в своето предпочитание към невернишките главатари — и сега Фатма се улови, че мисли пак за тях, спомня си техните думи, гадае техните бъдещи дела. Другите бинбашии на Пазвантоглу се разкриваха твърде просто: тези мъже бяха войници по занаят и умееха занаята си. Най-вече — Манаф Ибрахим. Нему Осман бе поверил кърджалиите, които не бяха дошли със свои главатари, а се стичаха по двама и петима към Видин. „Двуостър нож“ — бе ги преценил Пазвантоглу. Тия войници, а не оядените, разложени еничари можеш вкара и в огъня; окото им не мига пред нищо.

Гласът на Манаф Ибрахим рядко се чуваше в Дивана — бинбашията не обичаше приказки. Между един и друг набег той се явяваше пред господаря си, колкото да поднесе някоя победа, да предложи ново нападение. И Фатма го чуваше как непрекъснато настоява: нека му разрешат да хвърли дружината си срещу Влашко.