Вера Мутафчиева - Летопис на смутното време

— Е, няма що, днес сме на кяр — сам заговори Първана един селянин, навярно шоп. — Все си викахме, че тази ще излезе никаква, пък ей на…

— Тъй ами. Вече сте на Пазвантоглу аскер.

— Не говори ми ти за Пазвантоглу! — На шопа се стори, че е прочел подбив в Първановите очи. — Много нещо свърши за раята Пазвантоглу. От данък ни отърва, пищови раздаде. Туй едно, ама то не е най-важното.

Първан изведнъж поиска да узнае не как вижда боя за Видин Кондо — Кондо, комуто бе ясно цялото сложно време, дето им се беше паднало да преживеят, а този, сиво-русият селянин от Своге, чиито деца спяха между чувалите барут.

— Най-главното — продължи да го наставлява шопът — е, че Пазвантоглу не ни обижда. Глада, ние сме му алъщисали. Ама се не свиква, брате, на обида. А Пазвантоглу почита раята.

Ти из Видин поразстъпи ли се? Мина ли през видинските села? — попита той Първана.

— По тъмно минах. Дене все се криехме.

— Затуй нищо не си видял още. Преди месец време Осман ага заповяда от всички джамии в неговия вилает да свалят месеца.

— Чуй какво говориш! Правоверен ще посегне на джамия! Ни на тоя, ни на оня свят ще намери мира бе!

— Той, Пазвантоглу, е анатемосан от три години вече, не могат го уплаши никакви мюфтии него. Ами виж сега по-нататък: като свали месеца от минаретата, нареди да турят там сърце. Знак на сърце де. А какво ще рече то? Пазвантоглу го изтълкува на народа: сърцето — туй е всеки човек, защото всеки носи сърце. Хората са равни пред бога — каза Пазвантоглу, — няма християни, няма бусурманци; щом носят сърце, еднакви са!

„Лъжат ви, добри хора! — би извикал Първан (защото не успяваше да се отърве от Кондовите думи: «Наша кръв е армаганът на Пазвантоглу!» — Лъжат ви! Защо до днес никой правоверен не се сети, че човеците са равни пред бога, че и нас майка е раждала, и нас боли за мъките на децата ни? Защо трябваше срещу един правоверен да се опълчи цялата султанова държава, та да му дойде наум, дето бил наш брат?“

Това му се искаше да извика, а вместо него смотолеви:

— Такова не е било и не ще бъде.

— Няма какво, то стана вече — заключи шопът. И на тръгване додаде: — Ако не се случваше никога, дето не се е случвало досега, щях ли да карам аз от Видин за Своге съвсем явно, без криене, една кола барут бе?

„Какво ще му разправяш! — рече си Първан. — И да го лъжат, и да се лъже, не е ли доста, че този човек знае вече не само бой, страх, обида, че за няколко тук месеца хиляди такива селяни ще се научат да убиват?

А после?… После — човекът не е нож, та щом свърши боят, да го захвърлиш. У хиляди българи ще остане по нещо от боя за Видин. Опит, увереност… Право каза Кондо Бинбаши: дойде време и ние да получим своето от размирието.“

Съвсем по видело Първан влезе с дружината си (тя вече беше част от конницата на Кондо) в града. Имаше какво да видиш през тия дни във Видин, но Първан търсеше нетърпеливо първата джамия. Ето я.

Първан се закова на място тъй неочаквано, че препъна другарите си; стоеше всред потока на навалицата, сякаш не може да откъсне очи от минарето.

Високо горе, блестящ на мекото есенно слънце, се забиваше в небето невиждан знак: сърце.

Само допреди час Първан щеше да извика: „Лъжат ви, хора! Не вярвайте!“ Сега у него напря друго: поиска никой да не му пречи (никакъв Кондо и никакви спомени); да вярва, че всички на този свят са едно.

Макар гласовете, що преминаваха през вратата, да не бяха силни, Фатма ги чуваше добре.

Говореше Осман:

— … то трябва да стане на всяка цена! Преди султановата паплач да е заляла Румелия, ние ще заемем колкото може повече градове и паланки!

— Разумно ли е да пръскаме сили, когато Портата желае тъкмо това: да ни изтощи още преди обсадата?

По гласа Фатма позна Кара Мустафа.

Преди две години, когато главатарят на разбунтуваните помаци — Мехмед Синап — се смири, Кара Мустафа, един от дружината му, избяга при Пазвантоглу. Помак от филибешките села, бърз в мисъл и в действие, с някаква ярка чистота, която не можеше да приеме позорните пазарлъци на Синапа, Мустафа спечели Осман. Напук на мнителността си — Фатма трябваше да признае — син ѝ бе запазил остър усет за хората, способността с един поглед да отбере зърно от плява. Кара Мустафа, Кондо, Манаф Ибрахим, Велко, Еминджик, Гяур Имам… — Фатма ги познаваше по гласовете и думите им. И все повече се убеждаваше, че всеки от тия мъже носи по нещо ценно, неповторимо.

Кара Мустафа например умееше да влезе под кожата на раята, да проумее желанията ѝ и онова, което тя премълчава, но желае най-силно. Сам довчера ратай, помакът познаваше тъмните, задънени пътища на робската душица. Той сякаш бе мостът между света на робите и света на господарите, безценен съветник и оръдие за един честолюбец. „Защото е правоверен — разсъждаваше Фатма. — Никога един Кондо, Велко или Гяур Имам не биха служили като него.“