Вера Мутафчиева - Летопис на смутното време

Дружината мъже, помамени от заревото, почнаха да се препъват; близките светлини им вземаха очите.

Смълчаваше ги най-вече умора; вървяха шести ден. А също и неясен страх: какво ли ги чака във Видин? Уж бяха питали и разпитвали, уж вървяха из пътя, изминат през тия последни седмици от хиляди като тях. Но черната нощ, стотиците огньове като че ги стъписаха.

— Първане бе — обади се един. — Да беше съмнало, пък сетне да излезем наяве.

— Вие какво? Страх ли ви събра?

— Хайде сега! Приказки. Ама нали трябва три пъти да премериш, че веднъж да отрежеш. Може и да няма връщане оттам, дето сме се упътили.

— Може… — Този, когото нарекоха Първан, сякаш отговори на себе си.

— А бе не ще ни лъже Гяур Имам! — помогна му да дореши трети.

— Гяур Имам! — недоверчиво подхвърли първият. — Срещу такива като Гяур Имам бяхме тръгнали, пък ето ни — ортаци! А раята кому оставяме? Да я колят хаирсъзите, както си щат, така ли?

— Не трябваме повече на раята. Няма, речи го, село из Румелия без свой ров, шарампол и кула. Размирието изучи хората. Свършихме каквото можахме. Не беше много, нейсе.

— Нейсе, дето викаш — отстъпи без съжаление гласът из тъмнината. — Само дано не се пишманим после.

И мъжете продължиха, мамени от светлините под Видин.

— Кой е?

Не бяха се надявали да им подвикнат на свой език. Първан се отдели от дружината и изстъпи в червения кръг на огъня — първия огън по пътя им.

— Първан от Конаре, Филибешка каза — изрече с достойнство. — Водя дружината си на Пазвантоглу.

— Добре сте дошли! — отвърна просто непознатият, още почти момче. — Нови! — подвикна през рамо към тъмното.

— Аман бе! — сънливо се оплака някаква черна камара.

Май онзи, комуто говореха, беше легнал да спи, завит презглава. Сетне камарата се разшава, подаде рошава глава и от нея се излюпи мъж за чудо: два аршина и половина, с мустаци като къдели.

— При Кондо ли да ги водим, при Велко ли?

— Пешаци са — съобщи стражата, като че то обясняваше нещо. — При Велко войвода.

— Велковите още отзаран изпълниха две хиляди — намеси се някой. — Пешаците стават и конни. Водете ги на Кондо, май са му земляци!

Стражата си остана да посреща и препраща новодошли, а големият мъж закрачи пред Първановата дружина.

Сега вървяха между огньовете и оглеждаха стана; гъмжеше от народ. Хората около огньовете бяха най-пъстрата сбирщина, която можеш да си представиш. Явно мирни до вчера чифчии, по които оръжието стоеше още чуждо; изпечени хаирсъзи, загорели и изсушени от годините под открито небе; бегълци от коя не султанова войска — еничари, спахии, че дори и чауши — продължаваха да носят дрехите, с които ги беше облякъл Селим хан. Всякакви хора и всякаква вяра.

На по няколко крачки, край два съседни огъня се бяха натръшкали и арнаути (ситни, сухи, от глава до пети в силях — дори когато посягаха да прехвърлят съчка в огнището или да поемат комат, правеха го с бързи, по котешки отмерени движения); и власи (с влажни очи, с отпуснати, несръчни пестници — селяни, смазани от ангария и сплашени от болярски камшик); и сърби — веднага си личеха по високата реч, по смеха, който се носеше далеко (мъже, свикнали да не срещат султанов човек, защитени от планините и гората на Шумадия).

Все пак най-много като че бяха нашите — така заключи Първан. Не за първи път виждаше българи, размесени с други, и винаги си викаше същото: ако щеш тури на българина турски шалвари, влашка риза или бял арнаутски фес, пак ще го разпознаеш. По какво?

Навярно по лицето, макар да казват, че няма българин да си прилича с българин. Но в едно тези пшенично светли до синкаво мургави лица се схождат; то е някаква мъдра, горчива насмешка, едва утаена в злоба; улегнало недоверие, изпод което прозира любопитство. Лице с очи, дето забелязват всичко, и уста, дето рядко ще обади какво са забелязали очите. А цялата тази противоречива, векове забърквана, варена и подгрявана смес най-вече се крие под добре приправено простодушие: „Ние не ги разбираме, ние сме от село.“

Как да не се чудиш тогаз, когато, стигне ли до бой, българинът вземе, та се сбие по-свирепо от всякакви арнаути (зер, щом веднъж се отприщи онова, което векове е кипяло, прекипявало и било притискано да не изври — отиде тя!). Как да не се чудиш, когато същият този българин, стигне ли до бягане, побегне по-бързо от всякакви власи (защото от дълъг опит е научил, че не си струва да мреш на обречена табия; защото знае от опит, че едно поражение никога не е край, че и след най-страшното винаги остава по нещо, за което заслужава да запазиш дните си, децата си, по някоя нива, пара или вол).