Вера Мутафчиева - Летопис на смутното време

— То и за Граматиково какво ли толкова сме се разбързали? Рекъл някой си, че раята от Граматиково се вдигнала, та обявила, дето вече не ще да има вземане-даване със султана, и ние — дръж! — там ни било мястото. Да не излезе като оная, с Гяур Имам. А Първан викаше, щом българин поп е станал главатар на дружина, няма да е тая работа хаирсъзка. Навярно ще е тръгнал да чисти земята от хаирсъзи. На̀ ти сега!

— Какво на̀ ти? — обади се един от онези, които дремеха в кошарата. — Пак бамбашка главатар бил, нали разбрахме: не се смирил, за хората си земя поискал…

— Тъй де, прав е Първан. Само дето не случихме Гяур Имам в Шуменско, отишъл при Пазвантоглу.

— Аз ви викам…

Тоя, комуто рекоха Първан, излезе от кошарата, облегна се на плета пред нея.

— … Викам, и ние да вървим при Пазвантоглу, той ще направи голямо нещо. На граматиковци е дребна работата. Утре ще ги нагънат… Я гледайте бе! Кара Фейзи се изхлузва из Градец! Мигар съвсем ще зареже Котел?

Сурнаха се един през друг да гледат: като дълга, черна змия се влачеше по пътя Карафейзиевата дружина.

— Първане! — тупна го с все сила по рамото един. — Ние ги стреснахме. Мислил ли си, че ти — някой си Първан от Конаре, Филибешка каза — ще излезеш наглава с Кара Фейзията!

— Ами! — Смутена радост изчерви туй кораво, тъмно лице. — То да не беше нощ, изневиделица да не беше… Ох, мале, кучия му син! Подви ли си куйрука, а?

— Ей, де да знаем, че тъй ще стане? Да бяхме послезли в Котел, да им обадим, че ние сме препукали в гръб на Фейзи. Щяха да ни нагостят!… И ние салтанат да видим.

— Намислил си го! Слез ти в Котел, какъвто си, пък им разправяй, че си хайдутин, а не кърджалия. Кой ще ти повярва? По какво ще те отличат?

— По какво… как по какво? Ами по туй, че съм хайдутин.

— Зарежи! Чорбаджийско село… Не е за нас в Котел, ние се държим за шумата.

И продължиха да се припичат доволно. Само да не бяха чак толкоз гладни. Под очите им, из пътя, още се точеше дружината на Кара Фейзи.

— Ех, сега да сме не трийсет, ами триста… — занесено издума Първан, войводата. — Ще ги налетим, та ще ги разпартушиним досущ…

— Ще станем бе! Помниш ли, а, кога бяхме троица?

Такова едно време иде изведнъж: уж зима още, и то — яка зима, а вече усещаш, че пролетта е близо.

Предпролет… Никой не би казал по какво познава, че е вече предпролет, а ѝ се радва — повече, отколкото на истинската пролет със зелените и мокри ливади, с цвета на овошките, с пчелите, чистото небе. Тъкмо туй чувствуваше и поп Стойко напоследък: светла, момчешка, безпричинна веселост.

Близо от година беше Стойко в Арбанаси, при децата си. „Стига! — рече, щом се върна от война син му Владислав. — Дотук! Откак те помня, се бъхтиш да ни уредиш, да не ни оставиш борчове и лошо име. Що чудо препати и чудо е, че още си жив. Ей ни на, пооправихме се, стъпихме на крак. Стига ти толкова! Цял живот твой хляб сме яли, сега ти ще поядеш нашия!“

Стойко се остави като дете; след последните му патила в Карнобатска епархия и враждата с Гираевския султан съвсем беше изпаднал. Както си седи, вземе, та отмалее, а сълзите току се стичат по страните му, безсилни, уморени и примирени старчески сълзи. Нощем — казваха му — изхлипвал насън и се мятал, сякаш го души. Може. Макар Стойко да не помнеше нищо, само му се чинеше, че през нощта не е спал, ами носил камъни.

„Нима ми иде крайчецът, милостиви боже? — мислеше си. — Нима иде време и моята душа да намери покой?“ И уж много пъти бе се молил да го прибере господ, а му дожаляваше: „За какво съм се родил и какво видях на божия свят? Страх, треперене, бой, затвор, борчове и грижа… За рода си залягах, за страдущите братя, а помогнах ли им, стигна ли до тях словото ми? Тъй и ще си умра, като суха смоква, без да принеса плод. Вярно, добри деца ми даде бог, работни… Но те са деца на плътта, не на духа ми. Хартия търсят само за тефтерите си, за сметки само улавят перо. Защо ми не даде, божичко, едно духовно чадо!“

Владислав, син му, не излъга, кога рече, че е стъпил на крака. Личеше си по къщата му — неголяма, ама като кале къща; по туй, че изпращаше и посрещаше кервани от Влахия (с Влахия търгуваше). В тази охолна къща, в тихия ѝ двор, по широките арбанашки улици поп Стойко почувствува, че се завръща неговото отдавна изчезнало спокойствие. Сънят му пак стана дълбок, сълзите вече не извираха против волята му — нямаше ги и тежките мисли, които докарват сълзи. Започна дори да пописва.

Работеше си като мравчица, що се щура нагоре-надолу, за да не стои. Но трябваше да признае, че тук, в тишината на Арбанаси — никога още не бе вкусил такава тишина, — пише без ищах. „За какво, Стойко, — повтаряше си често своите стари съмнения, — за какво още една църковна книга при всички други? Има ли поне един мирянин, дето да е потърсил твоя книга? Пък отците — имат си. Където с твоята, там и без нея. Ще я свършиш, ще я дадеш да се пази в някоя арбанашка черква, ще прояде и нея времето. Може би — неразлистена…“