Вера Мутафчиева - Летопис на смутното време

Тоя дребен удар бе получил сега големият главатар на Тракия, шейтанът. Можеше и да посочи точно къде: ей тук, под рамото. Мъничка, чиста рана, не с разкъсани краища, с раздробен надълбоко кокал или процепна жила. Усещаше как от нея тихо извира кръв и залепя ризата му. Бяха го улучили в пукотевицата.

Бяха го улучили… Него! Та нали него пазеше неведома, всемогъща сила? Нима ориста бе отвърнала лице от своята наказваща ръка — Кара Фейзи — и го остави на човешката мъст? Защо тоя куршум прониза мишницата му, като да беше рамото на прост смъртен?

Както си яздеше, озърна се скрито — дали някой не разбира що се е случило. Дружината яхаше мълчаливо. Макар на всички в ума да беше главатарят, никой не вдигаше поглед към него — и дружината имаше какво да крие. Първите тръпки на неверието си.

Внимателно, за да не се чуе, Фейзи отдра от покривалото на коня парче платно, подпъхна го под ризата си, притисна раната. Само да не видят кръв по него!

Напред се мяркаха вече покривите на Градец, тук беше спрял снощи, тук се връщаше дружината. Сякаш из целия път бе водил бой със сто пъти по-силен враг, такава умора усещаше. Спря жребеца пред снощната къща — едничко тя светеше всред цяло село; стражата беше будна. Страшно усилие му струва да не покаже раната, мислите си, опасната промяна.

Един бюлюкбашия го пресрещна на пруста:

— От вчера вечер те е зачакал някакъв видинлия. Пратил го бил Пазвантоглу. Виках му да си върви, не си отиде.

Преди седмица, когато дружината научи за бунта на Пазвантоглу, главатарят само беше отсякъл: „Много хитро я е нагласил, няма да отиде далече!“ Затуй навярно бюлюкбашията бе понечил да отпрати оногова.

Както никога, Фейзи се замисли, преди да нареди:

— Нека остане! Утре заран ще говорим!

Едва изтърпя да затръшне вратата. Опря се о нея. Кръвта от раната бе спряла; откъде тази отмала? Привлече се до миндера, полегна с отворени очи. Навън бръмчеше сподавен говор — сигурно стражите на Градец разпитваха дружината, превързваха ранените.

„Сега всички ще научат… При тях трябваше да съм, да не изтърват дума повече, да им помогна да надвият страха си… А не мога отиде при тях, веднага ще познаят… Кое? Нищо. Треска имам. Ще мине… Всичко ще мине… Не съм ударен само аз — ето, десетина барем ги превързват навън… Превързват ги, носят им вода, постилат им… Мене — никой… Никому и през ум не минава, че може да съм ранен, че ме боли. А мене не е ли майка раждала, не съм ли човек и аз?“

Навдигна се вторачен в тъмното: бе изрекъл в мислите си онова, от което най се боеше! Нали който е престанал да бъде човек — било за да стане светия или дявол, — вече никога не може да се върне при хората, да изпроси милост с най-простото заклинание: „Не съм ли и аз човек!“

Сега да имаше поне един… Кой един? В съзнанието му присъствуваха все множества: дружината, раята от Белово, Крън или Казанлък, еничарите на Мехмед паша, скитниците от Пазарджамия в Брезник… Винаги много, тълпа, не един…

И все пак. Баща му — когото остави без сбогом; Вели — когото уби…

Това ли бе всичко?

Не…

Друга една одая с огнище. Друга една нощ. Топли, неплахи пръсти, равен дъх на заспала жена тъкмо тук, върху рамото му, където сега има рана… Как викаха на жената, която бе се врекла да го чака, да го потърси сама, когато узнае, че му е додеяло?

(„Сама ще те подиря…“ „А как ще разбереш кога?…“ „Песен ще извадят…“)

Тъй отчаяно беше се заловил за нечакания спомен, та сега чак се стърси: „Такава ли ѝ била сметката? Песен да извадят! Ще рече, нека първо научи цяла Румелия, че не са ти останали сили, и тогава… тогава ще се намери един човек, при когото да се върнеш… Ами кой би оставил Кара Фейзи да спре, да се върне; кой ще повярва на умората му?“

Рипна като звяр, ограден от хайка, решил да се бие до последно звяр. Отвори рязко вратата; ония отвън наскачаха:

— Доведете човека на Пазвантоглу!

За първи път Кара Фейзи щеше да преговаря.

На другото утро Карафейзиевата дружина се изнизваше из Градец. Подтегната, сита, отспала. По нищо не можеше позна, че миналата нощ ѝ се е случило нещо необичайно.

Високо и далеко от пътя, пред кошарата на един яйлак, седяха двамина. Припичаха се на бледото зимно слънце. През избитата врата се виждаха вътре още двайсетина — кой спеше, кой дремеше. Оръжието си бяха нахвърляли върху ланшната слама.

— Успахме се — като на себе си рече единият през прага. — Днес цял ден ще трябва тук да изкараме, докато мръкне. Пък колко път ни остана? Е къде е Карнобат, малко нагоре — Граматиково.