Вера Мутафчиева - Летопис на смутното време

„Назад!“ — лесно е да го кажеш. Дервентът бе задръстен от коли и леш, пощурели коне залитаха насам-нататък, под копитата им се блъскаха ранени. „Назад!“ — читавите конници се носеха по пътя към Градец, сподирени от пешаците.

Котленци също спряха да стрелят, не на себе си: чудо! Ами че кой стреляше тогава? Високо от левия склон над портата, от гората и канарите, пукаха редки изстрели. Някой гърмеше вече през пръсти, беше си свършил работата.

— Майка му на Божил, а? Кога успя бе, кога курдиса хора и там, в пущинака! — чак след много време изрече някой.

— Пусия им направил, а? Машаллах! Сега вече съвсем се отървахме. Търтиха, та се не видяха.

Стражите нямаха нозе да се изправят. Седяха, опрели гръб о шарампола, налягали по очи върху кожусите си. И страхът, и краят му бяха тъй внезапни, че още не можеше да повярваш. Но рипнаха като ухапани, щом чуха отново тропот. Идеха коне…

Не, Божил беше този път, водеше помощ за табията при вратите.

— Какво става тук бе? — извика отдалеко. — Като луди се разпушкахте, пък млъкнахте. Има ли нещо, няма ли?

— Ти — започна опипом един, — като видя огън на Града, прати ли хора насам, преди тия?

— Е, как? Та да не са пилета, докато ти се доще, да прехвръкнат! Не съм пращал.

— Ами откога има стража и оттам дервента, нагоре?

— Къде бе? — недоумяваше чорбаджията. — Там козя пътека няма, вие — стража! Защо беше патърдията, питам ви?

— Е, тогаз, Божил чорбаджи, друг някой ни отърва от Фейзията, ние не сме. На косъм беше останало.

— На смях ли ме взимате бе? — кипна чорбаджията. — Малко ли, дето ме разкарахте посред нощ!

Другият не отговори. Показа нагоре. Тъкмо над Божил подаваше край гредата, която кърджалиите бяха опрели о шарампола. Мостът на размирието към Котел.

Дружината яхаше безредно, докато престана да чува гърмежи. Попридърпаха дизгини, понеже видяха, че сивият жребец пристъпя раван — ще рече, главатарят е уверен, че се изсулиха из капана.

Яздеха тихо към Градец, никой не смееше да заговори. Кой от тях три, кой вече пет години ходеше с Кара Фейзи; бяха свикнали да взимат страха на мирните хора с псувня само. И боеве бяха преживели, не ще дума; ако дружината на Кара Фейзи не бъде изпечена, то коя? Но едно никой от тях не помнеше: да се е отказал главатарят от веднъж избрана жертва, да е побягнал. Ей това ги смълчаваше, а не нощта с незнайните си капани зад всеки завой.

А в тишината Фейзи се мъчеше да събере мисли. „Откога почна да се оправдаваш пред себе си, да убеждаваш себе си?“ — говореше на ухото му непознат присмех.

„Та какво толкоз е станало? — питаше се за кой ли път. — Какво съм загубил? Едно село срещу безчет…“ Дали само туй? Ами тази необичайна тишина всред дружината? Не беше ли тя притисната от същите въпроси? И не бе ли загубил пред котленските врати много повече от една битка, от двайсетина души и двеста кесии грошове: сляпата вяра — суеверието на дружината. Слепия страх — суеверието на раята.

Години…

Волята му се превърна в неписан закон за цяла Тракия, децата проплакваха името му, с името му кълняха жените, пред името му опустяваха села и градове… Вярваше, че раздава мъст заради черното си детинство, заради мъките на майка и баща; мъстеше на ония, които са измислили робията, и на тия, които я търпят. „Нека всичко върви по дявола, нека запустее като гробище Румелия, нека остане Селим без земя, без роби, без власт!…“

Години…

Мирният народ из Тракия повярва, че има насреща си сам шейтана; търпеше зулума на Фейзи, както градушката или мора — надчовешка стихия. Беше повярвала в това и дружината, та подире му тръгваха все нови. Повярвал беше сам той…

Това е то: вземе някой най-прост катил и сплаши човека със страх, най-прост страх. Но когато страхът се набере много, той престава да бъде вече прост страх — минава в суеверие. И то затлачва всичко: човешките села и домове, приказките, песните и сънищата, та накрай омае чак тогова, който някога, преди години, е почнал да плаши хората с най-прост страх. Самият вземе да вярва, че не той — хладно, пресметливо, с триста зора и хитрини — е пуснал всред човеците страха, ами друго: неземна мощ го е избрала за свое оръдие, сочи му избрания път, очиства врага пред стъпките на сивия му жребец.

И така върви с години…

Честити са хората, веднъж повярвали, че са избрани, които умират с тази вяра (то бива рядко, когато историята недогледа, но има и такива). А повечето завършват другояче — пак тъй просто, както са почнали. Иде отнякъде някоя дреболия, дето не се вмества в образа им за самите тях. И както за миг спихва надута гайда, ако отпушиш ручилото ѝ, тъй издъхва суеверието, та хората видят, какъвто те майка родила: мършав или шишкав, с лисина или с едно по-присвито око — с кусури човек, както другите. И никога вече не ще бъдеш извисен в суеверието им, защото то е такова — знае само една посока и една бързина. Голяма сила, но не търпи удари, не умее да криволичи.