Вера Мутафчиева - Летопис на смутното време

Вярно, закучи се главатарят да не остави Котел читав, ама и Божил като че стори облог да го не пропусне. Инак Кара Фейзи може вече и на пазарлък да склонеше, а що са сто кесии грошове за Котел? Но на българския инат само пък български инат му излиза насреща; шоп бил Фейзи, Божил пък беше балканджия.

„Ха сега де!“ — сякаш си повтаряше Божил всеки път, когато се счепкваха на някоя табия или на вратите с главатаря и след много пукотевица кърджалиите се ометяха. „Ха сега де!! На̀ ти!“ — само дето не показваше пръст през талпите подире им. И колкото тежка да беше тази седмица за Котел, както и да притискаха чорбаджията грижи за ранени и овдовели, не можеше да не признае той, че борбата — заплетена, яростна, вълча борба с най-големия главатар на Тракия — го увлече. Чак му се услади.

Ето, и песен си имаше вече, щеше да остави име наред с Кара Фейзи, с Крали Марко и Момчил. Какво са срещу такваз слава десетина нощи без сън?

След десетата беше — ден като всеки от тия десет, — по табиите неочаквано утихна. Хаирсъзите ни се виждаха, ни се чуваха. Ясно се случи, та небето над дълбоката котловина светеше: син кумаш, поръбен с бяло… Тишината сякаш се върна по-чиста и бистра отпреди.

И все пак — измамна; долавяха го всички. Най-вече Божил. Нямаше да отстъпи току-тъй Кара Фейзи — знаеше си по това, че сам той, Божил, никога не би отстъпил от ината си.

През следната нощ, събрал всичките си пръснати из Градец и Жеравна хаирсъзи, главатарят се хвърли тъкмо където Божил никога не би се сетил: на портата. Нали с дни котленци чакаха Фейзията откъде не, бяха разпратили стража далеко към Разбойна и Юрушкия, сигурни, че главатарят е шаштисан от невиждания им шарампол, та ще го избиколи.

Нищо пък толкова невиждано нямаше в котленската твърдина за един Фейзи. Дълги и яки талпи трябват за шарампола, да ги опреш оземи, горният им край да закрепиш о зъберите и да речеш: „юруш!“ И да имаш две-триста души за прежалване. А той ги имаше. Хиляда би дал, за да не му остане думата: „И него е майка раждала!“

Сега по дъното на дервента се провлачаше без шум дълга, бяла сянка. Всеки конник бе метнал върху си и върху ата си каквото заварил — бяло да е. На три коли, с хубаво смазани главини, бяха натоварени диреците. Тихо, тихо… И едва от последните завои пред портата — в луд бяг. Като виелица се носеше конницата от две хиляди убийци, а навръх Града един съгледвач прималя: идеха! Не те — незнаен ужас се носеше по пътя, мъртвешко бяла стонога сянка без глас!

Високо, пред стражницата на Града, пламна огън, но докато се разгори, подтъкван от разтреперана ръка, долу претракаха първите изстрели. Късно, късно! Зад портата имаше едва петдесетина, редовна стража. Кара Фейзи нямаше да остави време на Божил да прехвърли още.

Котленци, на стража зад шарампола, виждаха с ужас как никой хаирсъзин не мисли да се крие. Куршуми плющяха през мазгалите, хората на главатаря падаха през трима, а тези тримата дяволски пъргаво разтоварваха диреци и дъски, влачеха ги под куршумите, срещу куршумите към вратата.

— Насам! По-бързо! — чуваше се между пукота невисока заповед.

Бялата, ясна нощ, душманите, които сякаш не усещат куршуми, които падат без писък и напират, подпират от упор вратата, и нечовешки равният глас — всичко това не бе по силите на мъжете отсам. Вече не е Кара Фейзи — с целия си страх пред размирието се бореха петдесет мирни до вчера хора, оставени без началство. И все пак пръстите тъпчеха шишанета и ги опразваха; вкочанени пръсти шареха по пояса, търсеха пищов и нож. А ония отвъд вече закрепиха първата талпа о върха на шарампола, гласяха втората, изтърваха я (ударен беше някой от тези, които я крепяха). Сетне котленци пак видяха над главите си края ѝ…

Не проумяха — бога ми, късно след това не проумяваха — какво се случи ненадейно в дервента. Не досами вратата, а малко по-нататък по пътя хаирсъзите изведнъж бяха се пръснали. Някои се хвърлиха към реката, та ледът ѝ затрещя под тях. Луда тръпка премина през гъстите редове на Карафейзиевите, тласна ги сляпо напред и — вече замаяни — ги подложи на куршумите. Втората греда отново се скри зад шарампола, храсна наземи. Хора и животни се мятаха като безумни в улея на дервента, откъм хаирсъзите не дойде повече ни куршум.

— Бастисаха ни! — крещяха те продрано.

— В капан влязохме!

А главатарят се изопна за миг на стремена (сякаш опитното му ухо искаше да улови за този миг посоката и бързината на опасността), после залепна о шията на сивия жребец и с един само вик: „Назад!“ — се вряза между конниците си.