Вера Мутафчиева - Летопис на смутното време

Божил скочи между мъжете.

— Хубаво е, че идат оттук, тъй ги чакахме. И време има, цял час още. На всеки мазгал ще легнат по двама: единият ще гърми, другият ще пълни пушките. Трябва да гърмим до съдиране, и оръжието ни е много, и джепането няма да спастряме. От Ветрила сигурно ще се оставят до вечерта. Сетне ще опитат без гюрултия да се прехвърлят другаде — към реката ли, ще видим. Веднага ще изкараме още хора там. Петдесетина, най-младите, ще ни бъдат гончии до Котел, до вратите, по другите табии…

Още докато Божил говореше, мъжете се нагласиха; залепнаха зад мазгалите, подредиха на черджета фишеци и пунгии барут, рязан куршум, пищови. Лежаха мълчешката — над Ветрила надвисна напрегната, задъхана тишина.

Сега вече млъкна и Божил. Огледа се нашироко: вляво, ако стоиш с лице към табията, стърчеше над всички околни върхове Града — някогашна крепост на българските царе. Отвъд него падаше като стена към реката склон, а насам върхът преминаваше в острия ръб на Ветрила, доизострен от оградата. Далеко вдясно се издигаше Разбойна, цяла в гъста гора. Як пръстен от върхове и гребени, пресечени от боаза с вратите. Оттатък тях започваше друга отвесна стръмнина — канари, които не свършваха чак до Юрушки връх.

— Хайвани трябва да сме, та да изтървем такава твърдина! — каза Божил.

Никой не отвърна, но си личеше, че никой и не се брои за хайванин.

Макар че не гърмеше, а само пълнеше пушките на Ковача, Добри не отлепи око от цепката на шарампола. Билото беше все още пусто. Вчерашният сняг бе засипал рововете, та цялата поляна белееше, изравнена от преспи.

— Чорбаджилар! — процепи тишината плачлив глас. — Не гърмете! Хабер ви нося от Кара Фейзи!

Отсреща изплува над снега първо глава, после и цял човек. Не бе! Циганин. Нищо че отстоеше на петдесетина крачки, познаха го: Яшар, решетарят, от Жеравна.

— Вземете ги на нишан, ама не стреляйте! — заповяда Божил.

Петдесетина цеви внимателно уловиха циганина.

— Чорбаджилар — крачеше към шарампола Яшар. — Кара Фейзи ви праща вест: не ще има зян за Котел! Двеста кесии грошове му пригответе, петдесет коня и повечко кюркове, друго не иска.

— Двайсет! — викна Божил. — Двайсет кесии ни струва джепането, дето ще го изгърмим по хаирсъзите му. Повече нямаме сметка да платим, чиста загуба ще е!

— Мълчи, Божил чорбаджи! — сниши глас циганинът. — Не събуждай дявола! Не двеста кесии, пул няма да остане в Котел, ако го претръска Кара Фейзи. Гледаш ли Жеравна? Беше Жеравна! Не става пазарлък с Кара Фейзи, той знае на всяко село цената.

— Тебе ли прати Кара Фейзи да говориш с котленци бе, пезевенк! Котел ти е това, не е Градец с циганите-решетари! Тук за глашатай трябваше да изпрати най-първия от дружината си, темане да стори!

Божил крещеше из все гърло. За първи път излизаше на бой, мамка му, а откъде знаеше, че най-важното преди боя е да нагорещиш войската си, да ѝ изтървеш бесовете? Попържни се изсипаха като из чувал върху циганина, псуваше чак Добрито, бачковският послушник.

Щом отприщи хората си, Божил даде знак на най-близките: „Гръмни!“

Яшар се гътна на десет разкрача от шарампола. На котленци и през ум не мина, че какво им е крив Яшар, че преди седмица са купили от него решето и са му дали кърпа сухи сливи за циганчетата. Докато видиш, очите им кръвясаха, сякаш и отсам шарампола вече лежаха не джелепи и занаятчии, ами изпечени хаирсъзи.

След дружния гърмеж на десетина шишанета стана тихо само за миг. След това (всекиму се струваше насън всичко след това нататък) на билото изникна черна стена, която вървеше срещу им, без да спира и се огъва. Едно място всред нея светлееше: сивият жребец.

— Давай! Давай и не чакай! — ревеше вън от себе си Божил.

Ама никой не го дочака да викне, гърмежите се сляха в замайващ трясък, утрояван от канарите, като че не хора, а бързи чаркове празнеха пушките, подаваха ги назад, поемаха ги и пак опразваха, докато други чаркове ги чистеха и пълнеха, и така до безкрай.

Тъмната стена не поддаде пред гърмежа, макар да се виждаше как се свличат или залитат коне. Гърмяха и Карафейзиевите, но никой не можеше да ги чуе, нито усети, кърджалийските куршуми засядаха в талпите.

— Стреляй, стреляй! — повтаряше дрезгаво Божил и залягаше ту на този, ту на онзи мазгал.

През всеки мяркаше също: хаирсъзите доближаваха. Виждаше се как гърмят с пищови; от кон с шишане е мъчно. „Сега… сега“ — дебнеше ги Божил: той помнеше откъде почват хендеците.

И ето, затъна първият кон, до него — втори, пети… Сивият жребец овреме се усети, прескочи хендека. Главатарят сега стоеше най-отпред, с изваден пищов.