Вера Мутафчиева - Летопис на смутното време

— Така! — чу се след малко доволният му глас. Бяха завършени рововете. — Сега вече се прибирайте зад шарампола, друга работа не остана… Чакай… Тихо там!

Заслушаха се: откъм Жеравна все по-гъсто се гърмеше, голям бой падаше пред Жеравна! „Има си хас да са я вземали вече!“ — рекоха някои на себе си. И сякаш в отговор гората захленчи с много човешки гласове.

— Стой там! — кресна Божил. — Ще гърмим!

Бе вперил очи в тъмнината като вълк; де да знаеш кой иде в нощта към Ветрила.

— Свои сме! — проплака женски глас.

— Излезте на видело!

Върху голия вододел изпъплиха изпод клоните сенки, струпаха се. Истина, бяха пак жеравненци, но този път — мнозина.

— Карай бързо през шарампола, че ще вдигаме моста!

Види се, Божил викаше „мост“ на две-три дъски, опрени върху колците.

Похлипвайки от страх и умора, по този мост се затътрузиха бежанците. Добри беше отвътре табията; поемаше дребните деца, които му подаваха от върха на моста — пускаха ги в ръцете му като вързопи, а той усещаше през препасаните кожухчета потна детска топлина. Уж траеха, дорде ги отнесе върху рогозките, а усетеха ли се на завет, писваха като курдисани.

— Мълчи, мълчи! Сега и майка ти ще дойде, ей, иде! — бързаше да ги усмири, ама го не чуваха.

Добри тъпчеше между моста и табията, а подире му пъплеха, уловили го за джубето или ръкава, струваше му се, двеста дечурлига. Потен от зор, Добри поемаше и пренасяше все нови, докато (тъкмо бе уловил някакво съвсем дребно, а то блъскаше и риташе тъмнината, пък улучваше гърдите му) долови през шарампола: „… Кара Фейзи!“

Тъй и замръзна с малкото на ръце. Не чуваше как една жена, току слязла от табията, вика до пресипнало:

— Мойто къде го бе? Кой пое мойто?

„Кара Фейзи! С него ли ще опита силите си Котел?“

Някаква жена изтегли пеленачето из ръцете на Добри:

— Глух ли си бе? Стоиш като пън, пощурях да го търся!

Сега през шарампола преминаваха котленци, копачите. Последен застана върху дъсчения мост Божил, огледа поляната: дълбоко се чернееха в изгазения сняг рововете, пряко билото шареха десетки едри сенки — добитък. Някои бяха побягнали из Жеравна заедно с добитъка си, а нямаше как да го прекарат през шарампола, та си остана отвъд.

Божил изтегли оттатъшните дъски, хвърли ги до табията.

— Туйто! — каза. — Няма вече мост. Готово! Сега нека дойдат.

А на Добри не излизаше из ума страшното име. Защо никой тук не го повтори след жеравненци? Толкоз ли вече нямаха страх хората, или не щяха да споменават дявола?

— Вярно ли е, че под Жеравна бил сам Кара Фейзи? — попита наслуки Добри.

— Аха. Какво, като бил Кара Фейзи?

— Какво, като е Кара Фейзи? — Божил го дочу. — Трябваше да си знаем, че той ще е. Кой друг води две хиляди саби?

— Страшно, божичко мили, страшно! — проплака отново една бежанка. — Почерня полето под Жеравна, кон до кон, викам ви. И гърмят, хаирсъзите, не спират да мигнеш! Как се измъкнахме живи, божичко, сами не помним!

— Ти да беше слязла в село — нареди я наместо отговор Божил. — Някой ще ти помогне, върви!

И жената послушно се закриви по върлата пътека.

— Какво се омърлушихте, сякаш мокри кокошки? — подвикна Божил на мъжете. — Да не мислите, че по-малък от Кара Фейзи ще тръгне за Котел? Та ние всичкото така го и темелихме: като за Кара Фейзи.

Това беше снощи. На табията останаха за през нощта петдесетина наши, а Божил тръгна да разстави други покрай шарампола към реката, на вратите и отвъд дърветата, по склона на Юрушкия връх. Нареди кой къде да палне огън, ако още нощес, не дай боже, ударят Карафейзиевите, та от село да пристигнат всички останали мъже.

Щом Божил с още петдесетина потегли от табията, на Ветрила веднага стана тихо. Двамина котленци се омотаха в халища, други им помогнаха да се качат на стражницата: от нея се виждаше хубаво пред шарампола, чак до края на откритото било. Останалите се изтъркаляха в рова на табията, върху рогозки и черги, метнаха през глава кожуси и току захъркаха.

Добри нареди до себе си на рогозката двата пищова, които му дадоха днес (за първи път улавяше оръжие), подложи под глава мушамена торба с фишеци, усука се в кожуха. Речи го, само очите му бяха открити. В тъмното гледаше как равномерно се повдигат и отпускат многото рунтави купчини — мъжете си спяха.

Умората на днешния ден отпускаше мишците му, изтриваше страха, та Добри си помисли за големия главатар, както сега навярно мислеше Божил: „И него е майка раждала.“

„Кой ли дявол те докара на Ветрила, Добри? — рече си вече в просъница. — Негли можеше вече да си в Арбанаси, при поп Стойко. Книжки да преписвате… Книжки! — засмя се на себе си и погали буза о кожуха, също като сънливо дете. — Ако да не беше онази книжка, дали щях да дочакам Кара Фейзи на табията.“