Вера Мутафчиева - Летопис на смутното време

Беше след убийството на Омер Пазвантоглу. Когато научи за смъртта на баща си, Осман се криеше у вуйчо си, Халил Халифе. Близките се опитваха да му спестят част от истината, говореха мъгливо за последните мигове на Омер. Но острото ухо на сина все пак долови две думи: „в гърба“…

Нощите, които прекара, сврян в харемлъка на вуйчовата си къща, един сън, а може би и полубудно видение, преследваше сина на убития: виждаше как баща му изкачва стъпалата на конака, изправен, та изпъчен, както му беше обичай, с ръка върху дръжката на ножа. Омер върви срещу врага си, не го изпуска из очи, събрал цялата своя дързост, за да предотврати удара, който очаква.

Но ударът идва не откъдето го е чакал Омер. Тихо-тихо някой застава зад него. Осман като че ли вижда — ясно до болка, до вик — широкия, доверчив открит гръб на баща си в снежнобяла риза; вижда как онзи някой изтегля камата, дори не замахва със сила, защото не е и нужно — цялото внимание на жертвата е насочено напред, — и след още миг от камата остава само дръжката, щръкнала из широкия, доверчив гръб на баща му, а по ризата се разлива алено петно. Три нощи… Винаги същото, същата мисъл; Осман — оставен сам на тази мисъл, натрапчивите срещи със смъртни сенки в харемлъка.

Когато излезе оттам, за да се сбогува с майка си, и потегли към Маджарско (един верен султанов войник нямаше нищо общо с делото и смъртта на Омер Пазвантоглу), Осман вече знаеше, че е осъден. Че носи в кръвта си онази капка бавна отрова, която полека ще го подяде цял.

Ако веднага след туй би уловил планината, за да се събере с разбойници и убийци, би оздравял. Понеже би се чувствувал между такива като него самия — отритнатите от султановия ред, които нищо не биха спечелили от убийството на един султанов враг. Но по-нататъшният успех на Осман (успехът винаги успехът!) искаше друго: — да прескочи на отвъдната страна и стори всичко, за да бъде броен за свой от враговете на Пазвантоглу.

„На всяка цена“… Това бяха последните му думи към Фатма хатун през онази нощ. Цената наистина бе невиждано висока.

Безконечни нощи, докато войската спеше под шатрите си, докато спеше сам сераскерът, когото очакваше в Стамбул вероятна казън (но все пак — не сигурна; тая частица надежда даваше на сераскера спокойствие колкото за сън), един еничар с усилие гонеше съня от клепачите си. Осман дори не смееше да се обърне на ребро в постелята — лежеше, притиснал гръб о земята, с ръка върху пищова, слухтеше, взираше се. Чакаше някой измежду хилядите наоколо — приятели или врагове, и по-скоро приятел, отколкото враг — да спечели милост, пари и сан чрез убийството на един Пазвантоглу.

Но него, Осман Пазвантоглу, никой нямаше да удари изотзад, никога Осмаш нямаше да застане доверчиво с гръб към човек. През всеки миг на деня и нощта, на дългите години, които му предстояха, той щеше да стои само с лице към всичко и всички.

Ако Фатма хатун би знаяла това, едва ли би мислила, че син ѝ ще оздравее.

Нямаше да оздравее Осман Пазвантоглу. Капката отрова разяждаше все повече кръвта му. А най-страшното бе това, че сам си даваше сметка за хода и края на своята болест.

Трапезата стоеше непобутната. Фатма и синът ѝ загубиха охота.

— Нищо не променя този лист — обади се майката. — В твоите сметки от сами начало влизаше смъртната омраза на Селим хан. Нищо не се е променило… Яж!

Осман вдигна глава, погледна я така, както не беше се случвало дълги години — когато в Кирза бошначетата го гонеха из играта си с присмех: „На изпъдения еничар синчето!“ Тогава той влиташе запъхтян в одаята, свиваше се до Фатма. „Заварди ме от тях! — като че говореше погледът му. — Отърви ме от всичко, което ме боли!“

Тя почувствува сега как цялата ѝ грижливо изградена мъдрост се стапя, отстъпва пред нещо непреодолимо просто: майчината милост. Фатма вече не преценяваше И отсъждаше — цялата тя се превърна в една воля: да го спаси, да поеме върху си непосилната тежест, която го мореше.

— Какво има? — От месеци не беше го разпитвала.

— Искам да те помоля за нещо, майко. — Очите му молеха повече от думите. — Накарай Исмет да вкуси яденето преди нас!

— Не мисли за това, не мисли, сине! Исмет те е носил на ръце, повече от баща ти е Исмет.

— Зная. Моля ти се, майко, накарай го! Трябва да ям.

Сложи ръка върху рамото му, а той не се дръпна, остана тъй, подпрял чело на ръка, признал докрай поражението си. Докато се стресна:

— Не! Не ти!

Фатма с мъка преглъщаше залците — от всеки сахан по лъжица, — стегнало се беше гърлото ѝ. Като че се освести, посегна и той.