Вера Мутафчиева - Летопис на смутното време

Селим хан III бе изчерпал всички човешки средства (по-право, струваше му се, че ги е изчерпал: свършват ли се човешките средства?). Оставаха му господните.

Докато двамата с шейх-ул исляма съчиняваха тържествените фетви, Селим изведнъж сякаш се дръпна далеко. Спомни си: някога седяха тъй с Роберто Лоренцо…

„Общественият договор: само с взаимно съгласие на хората, с взаимното им доверие в името на всеобщо полезна цел, е изникнало обществото, държавата…“ Дали поне един в земята на султана бе съгласен със Селим хан? Цял живот бе се отвращавал от пиянското невежество на чичо си, но Абдул Хамид не прибягна до фетви като тези. Умря, без да призове Пророка на помощ.

— Нека пишем във фетвата, че Пазвантоглу е убивал открито хора, че е изтезавал раята, опустошавал градове и прочие. Какво ще кажеш, султанъм?

— Ти каквото кажеш, Роберто…

— Доктор Лоренцо сигурно те споменава, султанъм. Сбърка ме с него.

— Бих предпочел да не ме споменава — сепна се. — Не би ме споменал с добро.

— Разсипан си, затуй го казваш. Ти отрупа с милости чужденеца.

— Знаеш ли, Велизаде — Селим се изправи пред прозореца, — трябва да го призная, за да запазя последна капка уважение към себе си: аз обещах много повече, отколкото направих… И по-точно. По-точно и по-горчиво: аз обещавах едно, а направих друго.

— Султанъм, всеки на твоето място…

— Не! Не всеки. Защото не всеки е бил на мое място, за да сме уверени. Не всекиго е видяла на мястото ми историята, за да ми прости. Няма прошка за оня, който не е бил на своето място. Ето затуй не ща да ме споменава Лоренцо — едничък свидетел на владетеля, който исках да стана.

„Твърде красиво, за да бъде вярно — помисли шейх-ул ислямът. (Духовният занаят учи човека на неверие във възвишеното.) — А защо не, все пак? Защо отказваме тъкмо на султана правото да бъде истински злощастен?“

„Препис от свещена фетва: Разбойникът, известен с прозвището Осман Пазвантоглу, е главатар на дружина разбойници. С тяхна помощ той открито убива мирни хора, заплашва султановите поданици, опустошава села и градове и изтезава раята. Освен това той е отхвърлил подчинението си към султана и се е затворил с помагачите си в една от султановите крепости, откъдето враждува с мирното население. Позволява ли свещеният закон да се воюва срещу такива бунтовници с топове, пушки и друго оръжие?

Отговор: може!

Втора: Позволява ли свещеният закон да бъдат наказани със смърт онези, които, подведени от Осман Пазвантоглу, са се одързостили да вдигнат глава срещу султана?

Отговор: може!

Трета: Ако онези, които вземат участие в борбата срещу Осман Пазвантоглу, биха го победили, ще се считат ли те победители за вярата, а тези, които паднат в такива боеве, ще бъдат ли счетени загинали за вярата?

Отговор: може!

Четвърта: Позволява ли свещеният закон, щото заловените живи в такива боеве съучастници на Осман Пазвантоглу, или пък самият той, да бъдат открито и веднага осъдени и убити?

Отговор: може!“

— Учила си ме да не крия нищо от тебе, майко. Трябва да чуеш и това.

Осман ѝ подаде свитъка. Следеше лицето ѝ, докато тя четеше, опрял лакти на трапезата. Виждаше я как се преструва, че продължава да чете, за да отложи мига, в който очите им ще се срещнат. И все пак свитъкът не затрепера между пръстите ѝ. „Един като нея да имаше сред хората ми, бих спал спокойно“ — рече си.

— Как ти се чини? — попита тя, все едно че ставаше дума за виното или пилафа.

— А на тебе?

Пазвантоглу вдигна рамене с онзи израз на студена досада, който тя откриваше все по-често у него.

— Всъщност — почна той — цялата тази история доказва колко слаб се чувствува Селим хан. Как не забелязва, че губи опора? Не успя като приятел на опасните новости — нима ще заложи пак на суеверието?

— Нещо недоразбирам: нали завчера е излязъл ферманът да бъдеш признат за аян на Видинско?

— Едното не пречи на другото. Ферманът е от султаново име, а фетвите са издадени от шейх-ул исляма. Ще рече, Портата е отстъпила пред молбата на видинлии, признала е избраника им. Но духовният глава не е могъл да си затвори очите за страшната ми вина и призовава всички правоверни на борба с Пазвантоглу.

— Не го казвай така безразлично! — изтърва се страхът ѝ.

— Защо не? Тъкмо така си е: всеки правоверен, който би заклал Пазвантоглу, ще получи място в рая като мъченик за вярата — такава е целта на този парцал.

— Какво мислиш да правиш?

Говореха шепнешком — нищо не измъчваше напоследък Фатма хатун, както непрекъснатият, сподавен, мръсен, заговорнически съсък в къщата ѝ. Вече никога не бяха сами с Осман — на чардака се разстъпваха двама еничари, сменяха се по три пъти дневно; един стоеше в тесния ходник между селямлъка и харема ѝ; десетина утъпкваха градината и още кой знае колко обикаляха покрай дувара отвън. Сам Осман нареждаше кой кого да смени — всеки ден различно, — за да не успеело предателство.