Вера Мутафчиева - Летопис на смутното време

„Това са хора — тъжно си мислеше Добри, — силни и здрави, без страх хора.“ Отде да знаеше конарецът с тесните плещи, свит в олтара на равноапостолите, че писачът на историйката е бил точно като него, недъгав и болен, изпит човек; че преписвачът ѝ болееше често от душевна теснота, та по цели нощи не си намираше място от незнайни страхове? В мислите на Добри те се възправяха като войводите и патриарсите български: снажни, безстрашни, кадърни да стрият целия омразен свят със силата си.

„Такъв един да срещна — сънуваше наяве Добри, — той да ме изучи на слово… Един такъв…“

Та не беше ли на седмица път поп Стойко? В Арбанаси.

„Зер какво повече ще търсиш в Котел, Добри, и къде да се върнеш? При гръцките калугери в Бачково — да плевиш бостаните и наливаш бахчите им ли? В Арбанаси, ще тръгна за Арбанаси!“ — реши се и веднага мъката, че се разделя с дългия си труд, премина.

„Само че не утре още.“

А защо не още утре? Не можеше да си отговори, че му се ще да види краят на Котленското кале. Не би зарязал табията на Ветрила, преди да са утъпкали рова и да са го продължили в гората; преди да турят портите и на дувара около село. Много нещо вгради Добри в Котленското кале — сам до тази нощ не знаеше колко много! Почувствува го сега.

Добри искаше да застане поне един път на стража при котленските врата, да гръмне един път през мазгалите на котленския дувар. Толкова много бе загубил във въртопа Добри, че искаше веднъж да му се опре. Лице в лице. Заедно с Ковача, с Божил и котленските чираци.

Този път вестта дойде бързо до Стамбул: побунил се е Пазвантоглу! Пазвантоглу се е обявил за господар на Видин, при Пазвантоглу еничарите са на почит, Пазвантоглу не ще пропусне във Видин ни един низам, ни един побирчия на новата хазна!

Това говореха всички еничари, а народът си шушнеше от ухо на ухо: Пазвантоглу въстанал! Отървал селяните от даждия и ангария, по една пара данък събирал само, обещал оръжие на раята! Нямаше село из Румелия, където да не говорят за чудноватия нов господар на Видинско, но не по този път стигна новината до Стамбул.

Та донесоха я съгледвачите на Юсуф ага, които шареха из кръчмите и покрай брега. Те отначало не повярваха на ушите си. Чак когато една вечер Кабакчиоглу (Кабакчиоглу все още, дори още повече растеше като негласен вожд на оджака) вдигна глас в кръчмата и каза пред еничарите, че сега тяхна надежда срещу опасните приумици на Селим хан е видинският Пазвантоглу, съгледвачите разбраха: нямат работа с лъжлив слух, Кабакчиоглу никога не хвърля думите си на вятъра.

Юсуф ага узна това още същата нощ, а го съобщи на Селим хан по пладне на следния ден.

Безкрайно дълги, нетърпимо тежки бяха последните години за султана. Уморен беше Селим — боже, колко уморен! Често си мислеше, че цялата умора на петстотингодишния Османов род е притиснала слабите му плещи. Какво не би дал за година отдих! Не повече, една година: триста и толкова нощи сън, дни без лоши вести, часове без решения и заповеди. Та нали всеки гемиджия и копач понякога си почине, защо няма почивка само за първия от всички мюсюлмани?

И ето, преди година Селим хан получи своя отдих, макар че не обичаше да мисли за цената му. Знаеше: уж смирените главатари продължаваха зулума си из Тракия в Подунавието. Но сега вече като султанови хора. Сам, със свои ръце, в надежда да спечели време срещу размирието, Селим хан бе слял размирието с държавата.

Юсуф ага влизаше вече без предизвестие в покоите на Селим хан; владетелят бе забравил своята погнуса към наложника на майка си. Едничкият между велможите му, когото властта не изнуряваше, а изпълваше с винаги нова жажда; комуто не докарваше страх и угризения.

— За платата на френците ли идваш, Юсуф ага? — попита Селим.

— Получиха я. Наредих. За друго ида, султанъм. Научих го снощи, но реших да ти спестя една лоша нощ. Никога не е късно да узнаеш злото.

Неочакван бе ударът — жестоко рязък всред меката тишина на есента. Селим хан притвори очи: „Сега да умра! — помисли си. — Нека свърша, преди да потрябва отново да решавам и нареждам!“

— От три дни се шушукаше, султанъм, че във Видин повилнял Пазвантоглу. Смятах това за един от многото еничарски метежи…

— Никой метеж във Видин не е дребен — прекъсна го Селим. — От Видин на запад не мога да разчитам на нищо: цялата сръбска земя ври от борба между спахии и еничари, из Сърбия вървят като у дома си немски съгледвачи и папски калугери, всеки мъж в Сърбия е разбойник! Ще изтърва всичко, но не и Видин!