Вера Мутафчиева - Летопис на смутното време

— Не е нашенец, ябанджия момче — чу сякаш през мислите си гласа на клисаря. — Проводили го до поп Стойко, стария поп.

— За какво му е потрябвал Стойко? — попита непознатият, тежък, на години човек, навярно чорбаджия.

— За книга една, тъй рече.

Непознатият се изправи в тъмното пред Добри:

— Каква книга те е донесла в Котел, момче?

Дълго се запъва и черви Добри, докато епитропът на черквата проумее какво тъкмо било дотрябвало на ябанджийчето. А защо му е дотрябвало, и не спомена — посвени се.

— Ако наистина е имало такваз книга — рече накрай чорбаджията, — пак ще е тук! Поп Стойко остави много книги в черквата, все книги преписваше. Има да се хапят, дето се не стигат, тия, що прокудиха Стойко! — изруга.

Види се, беше приятел на попа.

— Дали ще позволиш да надзърна, чорбаджи? — запъна се Добри. — Само ще погледна.

— Не е за ноще тази работа. Все една нощ още дано изтраеш.

И остана Добри в метоха на Света гора да чака заранта. Остана цели два месеца. Защото най-после (колко малко е да кажеш: „Най-после!“) намери туй, което диреше.

„Внемлете ви, читатели и слишатели, роде болгарски…“

Измежду десетките книги, които прелисти, тази го прикова още с първите си думи. Не към цялото христолюбиво паство или към духовните му пастири се обръщаше тя — говореше на българите.

Само тя трябва да беше книгата, заради която Добри прекоси българската земя, за която през нощите на страх и съмнение си викаше, че може и да я няма никак. Ето я! Лежеше между пръстите му: тъничка, почти жалка всред дебелите, среброковани евангелия и дамаскини.

Размести купчините книги, да си отвори място за раклата; тури я пред себе си — ръцете му трепереха, та трябваше да ги отпусне, докато се съвземе. Посегна, пак ги дръпна, сякаш се боеше, че щом разгърне страниците ѝ, ще се събуди.

Накрая се престраши.

… „Внемлете ви, читатели и слишатели, роде болгарски, кои ревнуете и усърдствуете по своего рода и по свое отечество болгарское и желаете разумети и знати известно заради своего рода болгарскаго и за ваши отци и преотци, и царове, и патриарси, и светих, како са испрво поживели и преишли…“

Отпусна чело върху раклата припадничавият, а ръцете му не изтърваха книжката.

„Господи, доживях, достигнах!“

Прочете я още до вечерта, цяла. Когато в олтара стана мрак (Добри тъкмо беше я започнал за втори път отначало), чак тогаз се изправи, отиде до прозорчето, дано смогне да прехвърли на сивата дрезгавина още някой лист.

„Истина било, всичкото е истина: и царете български, и градовете ни. На своя земя седим ние, не сме били отвека роби… И няма да е довека, бога ми!“

Премина на пръсти през пустия кораб, захлопна вратата. Както снощи, епитропът оправяше някакви сметки с клисаря.

— Чорбаджи Христо — стресна ги Добри (не бяха чули тихите му стъпки). — Ще моля епитропите на църквата „Апостоли Петър и Павел“ за голяма милост…

Чорбаджията го изгледа с досада: „Пуснеш ли някого в село, вземе да пита за поповата къща! — рече си. — В такова време никому не е до милостиня.“

— Не е добре с парите храмът — побърза. — Ей това виках и на клисаря: западат апостолите Петър и Павел.

— Не ща пари. Позволете ми само да препиша една книга от вашите.

— Че защо да не препишеш, друго нали не щеш? В метоха спи, празен е, не смеят калугери да ходят по милостиня. Пък иначе сам си търси колая.

Занизаха се дните — едни и същи. Заран Добри идеше в църква, залавяше се за работа. Излизаше вечер, по мръкнало. Беше си мислил, че е книжен, ала не бе писал досега, то било мъчна работа. През първите дни я смогваше да преписва лист, я не — прехапал език, с омазани в чернило пръсти. След седмица почна да му спори. Тъкмо по туй време привърши парите.

Опита да се глави някъде, някому да води тефтера, но не му потръгна; Котел мъчно даваше хляб и на свои, замрял беше алъш-веришът. Добри вече се чудеше как ще смогне да допрепише книжката (оставаше му около месец работа), котленските чорбаджии обявиха нифрам: всеки през ден ще копае, носи и зида, та да затемелят Котел. През този ден ще го храни селото.

Котленските чорбаджии бяха изпечени хора, та узнаха, че султанът е направил голямо мушавере в Едирне, че половината главатари се смирили. Но точно понеже котленци бяха изпечени, знаеха си: от тая работа нищо не ще излезе. И макар че прочетоха всред село фермана за помилване на всички хаирсъзи, и макар че верноподанните първенци веднага пратиха писмо до Дивана да го поздравят със сполуката, все пак се сговориха с кадията на Осман пазар и обявиха нифрам. Взеха да укрепяват Котел…