Вера Мутафчиева - Летопис на смутното време

Но Пазвантоглу не желае да позлатява ръцете на убийци и обирници! Ако Пазвантоглу има имане, открито — не през задни врати и алчни пръсти — ще го даде за доброто на раята.

Видинлии! Осман Пазвантоглу заплаща на хазната целия овчи и кози данък от Видинско за тази година: два товара и половина грошове. Толкоз имам, давам ви ги!

Надяваше се да го засипят с похвали и благодарност, а защо немееха? Притече се пак Булгарзаде:

— Ами ако Диванът се разгневи на твоя милост, Осман ага? Ще рекат там: нещо се мъти във Видинско, не е редно господар да помага на раята. Няма ли тъкмо тогава да изпатим? Или още дозаран да осъмнем с нова вест: нощес незнайна ръка е затрила Осман Пазвантоглу?

Петре от Извор (той беше останал най-отпред) мярна как нещо пробяга по изопнатото лице на господаря. Страх! „На челичен се прави, а го е страх…“ Можеше ли Петре да знае, че кървавата сянка на Омер Пазвантоглу нерядко прекосява селямлъка на сина му?

— Не ме е страх — заяви Осман, сякаш уверяваше себе си. — Зад мен са видинлии. Не за спасението на империята трябва да мислим сега, това е работа на други. Нашата е да опазим Видин от разорение и беди. Имаме сила да го сторим.

— Свой аян нека има Видин! — извика одевешният еничар.

— Яшасън, Пазвантоглу! — съдра се да реве Булгарзаде, но май никой не повтори думите му.

А Осман се усмихна широко, топло, уж зарадван от бездънното доверие на видинлии.

— Може и да са броени дните ми — каза, — но всички тях ще отдам за нашия край, за работните му хора.

Макар гълчавата да приличаше повече на почуда, отколкото на преданост, Пазвантоглу потегли от мегдана с усмивки и поздрави.

Само след половин час мегданът изглеждаше, като че нищо не е било. Е, вярно — кошовете бяха пооваляни, чувалите — поутъпкани и на плочите тук-там се виждаше посипано брашно или разпилени ябълки. Ама голяма загуба нямаше. Но си полича, че пазарът вече не ще е пазар: мющериите бяха се разотишли.

— Е, хубаво де — промърмори на Петре един старец, комшията му по кошове. — Като е нагласил нещо тоя Пазвантоглу, в петъчен ден ли трябваше да стане?

— То за петъка е било и нагласено — обади се през ръка Петровица. — Не се ли сещаш, че баш на раята искаше да вземе ума Пазвантджията.

— Трай там! — сряза я човекът ѝ, а сам се обърна към стария: — То и празна работа може да излезе, ама не си ли викаш: щом дойде време да замазват очите на раята, все нещо ще става, а?

— Дявол ги знае! — отвърна онзи неохотно. — Омеша се светът. Мене ако питаш, по̀ ми харесва, кога псуват и бият. По-ачик така…

Петре се застяга.

— Къде, а? Тръгна ли? — попита старецът.

— Да придавам аз. Сигурно вече са занесли на пашата какво е било. Току-виж, тръгнали да запират. Не ще загази Булгарзаде я, Петре от Извор ще бъде.

Жена му го сподири мълчешката, но изворецът взе, че се върна.

— Ами за овчия данък, а? Барем то дано е вярно.

— Ще видим… Ако до ден-два не затрият Осман ага, ще рече, и туй е било лъжа.

— Че като го затрият, кой ще ни плати данъка?

— Никой, то се знае. Досега кой го е плащал? Ти и аз. По-голи няма да станем, нашата е все тази.

До вечерта Видин не видя покой; по улиците му на тумби, на тумби вървеше войска. Никой не можеше да разбере какво се гласи, та през комшулуците пълзяха странни слухове. Говореше се, Осман Пазвантоглу научил, че пашата му скроил клопка. Затуй не се прибрал дома, ами отишъл в изворския си чифлик, а подире му оставили крепостта повечето еничари, негови хора. И сега под Извор имало към хилядо саби. Изет Ахмед паша пък се канел до заран да изведе из Видин верните си сеймени и да нападне с тях стана на Пазвантоглу.

Тази нощ Видин замръкна обсаден от метежа, та никой между стените му не знаеше как ще осъмне. Хората така и не запалиха светлина дори зад спуснати кепенци. Вслушваха се в тежките войнишки стъпки, които от време на време преминаваха към градските врати; в колебливите стъпки на сейменска стража.

Някъде към полунощ улиците екнаха от небивал трясък, сякаш свети Илия прекара колата си по неравния градски калдъръм. „Дали Изет Ахмед нощем поема за Извор?“ — рекоха си, докато разберат: еничарите изкарваха топовете. Видинлии, които надничаха иззад пердетата, изброиха дванайсет тантурести сенки — дванайсет топа излязоха из топхането при Кулите, за да удвоят силата на заговора.

След малко се шушнеше на всеки комшулук: „Божичко, дано почакат поне до заран, та да се измъкнем из калето! Викат, нямало стража, очушкали я Османовите…“