Вера Мутафчиева - Летопис на смутното време

Бостанджията се изправи. Очакваше да го спрат с още думи, с просба, със заръка — но те не пошавнаха. По-сетне, когато вече слизаше из стръмното, честит, че не е оставил кокали при текето на Осман баба, султановият слуга все не можеше да се отърве от една натрапчива мисъл: горе, между горските главатари, за миг бе го досрамяло заради работата, с която дойде при тях. За миг му мина през ум, че не онези — господарите му, — а тия тук са в правото си. Тогава размирието, което кълняха всички мирни хора, се стори на пратеника не безсмислено, сляпо зло; отплата беше то, страшна, справедлива отплата, която покрай сухото гореше и суровото.

Каква стана тя, Селим хан, та и на хранените ти хора взеха да идат такива мисли?

Цялата суматоха почна още заранта.

Петъчен ден беше, а през есента петъчният пазар е голям. В града бяха се стекли селяни от Гърци, Извор, Мусоман и Брегово. Макар от седмица вече да валеше из ръкав, този ден беше слънчев, с онова лениво, уморено, галещо слънце, което не грее, а сякаш те къпе с хладка вода — редки са такива дни. Съвсем рядък, забравено хубав се струваше той на селяните във Видинско: предусещаха, че есента им носи края на голямата суша.

Хаджи бей Булгарзаде излезе рано из къщи. Чирачетата със стомни и метли учудено оглеждаха еничарина по чаршията — никой не помнеше да е виждал тежкия Хаджи бей по ранина.

Като че ли не бързаше по работа еничаринът: отби се в кафенето срещу Михалбейовата джамия, заръча си кафе. Джамовете на дюкяна бяха откачени, та Булгарзаде държеше под очи половината пазар. Косите лъчи на слънцето преминаваха през купищата грозде, стоварено отсреща; лъскаха ябълки и сливи, белееше перушината на гъски и кокошки. „Ех, че хубаво!“ — радваше се погледът на агата, докато умът му беше другаде. А че е другаде, си личеше по туй, дето изсърба кафето набързо, без да му усети лезетя — щом правоверен изпие филджана си за по-малко от половин час, голяма грижа го е налегнала.

Навън навалицата стана по-гъста, прииждаха още хора, нямаше вече място по чаршията, та поокъснелите продавачи редяха стоката си зад първите. Пред кафенето се замяркаха и купци; из улиците се измеси всякакъв народ, а Булгарзаде продължаваше да седи пред празния филджан и сякаш не се сещаше да заръча втори. Кого ли чакаше?

„А, такваз била работата!“ — рече си кафеджията, когато забеляза, че към Хаджи бей се присламчват неколцина еничари. И тъкмо завря голямото джезве в огъня, та щом гостите поръчат, да бъде готов, видя ги как стават и един по един се измъкват от дюкяна. „Иди ги разбери!“ Хаджи бей поседя още малко, после подхвърли бакшиш и излезе без дума.

Навън го блъсна пазарската глъчка, замая го шаренията, тежката, сладко-лепкава миризма на зрял плод. Еничарят се совна в най-гъстата навалица и свърна към мегдана.

Повечето го познаваха — Хаджи бей беше от ония лихвари, които минават за мекосърци; не вземаше никога повече от едно на десет. „Парите трябва да се въртят бързо — обичаше да казва, — от това иде печалбата, не от голямата лихва.“ Та всеки селянин из края, закъсаше ли, търсеше него. Най-вече през последните години, през сушата, мющериите на еничаря нямаха брой.

Като че тази заран Хаджи бей бе чакал да зърне първия от тях: случи се изворчанин един. Под окъсаната капа лихварина оглеждаха плахи и хитри очици; едрият селянин сякаш изведнъж се сниши (нали ей сега трябваше да почне да се жали, че пазарлъкът не върви, та до Божик ще събере колкото за лихвите, а за майката ще има едва напролет).

— Петре ли беше ти? — Еничаринът спря засмян, но Петре хубаво знаеше, че тая усмивка не е на добро.

— Петре, ага. От Извор.

Поне двайсет чифта очи задебнаха лихваря: „Мале мила, загази го нашият! Тоя ще му дигне стоката като нищо!“

Но Булгарзаде не бързаше.

— Е, добре сте вие, няма какво да се жалите — заговори. — Вас купи Пазвантоглу, нали?

— Не се оплакваме от господаря, заляга за нас. Ако туй, дето го е намислил, стане, бързо ще си прибереш парите от изворци, Булгарзаде ага.

„Бре, много се развързаха устата на изворци!“ — помисли Хаджи бей.

— Ти за кое? — попита. — За махзара на видинските първенци ли?

— За него. Половин година все чакаме. Дано султанът ни опрости овчия и козия данък. Осман ага обеща, че сам ще пише да го моли.

— Да-а… — проточи замислено Хаджи бей и се загледа във върха на папука си. После внезапно, сякаш преброил някаква скрита мисъл: — И да не ви го кажа аз, друг ще бъде, няма да остане скрито.