Вера Мутафчиева - Летопис на смутното време

Ще рече, цялата му реч беше за това.

— Получаваш го, Тръстеникли Исмаил ага! — отряза везирът. — Първенец като тебе ще бъде чест за Топкапу.

— В Топкапу аз няма да отида! — рязко заяви аянът. — Човек може да носи сана си и на своя земя.

„Хе-хе! Твоята сметка била най-тънка! — рекоха си първенците. — И плата, и сан, че и аянство.“

— Падишахът във великата си милост предложи придворни санове на румелийските първенци… — несигурно подхвана Юсуф ага.

(Работите отиваха съвсем зле. Всеки размирник се теглеше от Стамбул и само гледаше по-здраво да се закрепи из Румелия.)

— … Та, тежко ще ми бъде да донеса, че никой от вас не желае да служи в сарая.

„Е, нека ти е тежко!“ — подсмиваха се насреща му едрите размирници. И докато везирът пресмяташе как да ги убеди, без да загуби величие, дочу се плах глас:

— Юсуф паша, нека кажем и ние.

Говореше Аждероглу, навярно от името на дребосъка. Юсуф му кимна да продължи.

— За нас е висока чест да служим на всесветлия Селим хан. Съгласни сме и за капуджии в сарая, за по-голям чин не ставаме. А?

„Съгласни сте, съгласни сте! — викаше си Юсуф ага. — Какво ще спечели държавата от такива като тебе? Я се смирят покрай новия ти сан петдесетина катили, я не. А мене каква полза от такива ортаци?“

— Туй трябва да реши падишахът — продума тежко. — Капуджии не ми е заръчал да събирам между главатарите. Нему големци са нужни, види се.

Аждероглу отстъпи между дребните размирници, а те се засуетиха: нима ще се върнат от мушаверето с празни ръце? „Да му спуснем, сега още да съберем кесия-две и да му спуснем! Той ги гласи тия, падишахът и хабер няма“ — можеше да чуеш. Не на шега се натискаха дребните главатари за придворен сан.

— Хайде, окъсняхме! — подвикна високо Сирозлията и се навдигна.

Преди да тръгне, отправи се към везира:

— Чу ни думата, Юсуф ага, и знаеш негли какво да донесеш на Селим хан. Всеки от нас е търсил в размирието аянство, имане или сан. Щом ни ги даде падишахът, ще мирне Румелия, така кажи. Право ли е?

— Право, ами! Така си е! — нестройно се обадиха неколцина. А другите не си дадоха и този труд.

— Селим хан да не бере вече грижа за Румелия! — продължи. — Ако всеки си има своя каза, както що аз съм в Сяр, сам ще си я вардя от хаирсъзи и съседи!

Сирозлията стори леко темане, подире му — повечето първенци. Вярно, някои се отбиха при писаря на Юсуф ага да ударят печат под дефтера за сановете и аянствата, втори не се и обърнаха към големеца, излязоха си, както си бяха дошли…

Юсуф ага вече не смогваше да скрие яда си: каква стана тя! Просто пред очите му едрите размирници бяха обявили, че ще разкъсат Румелия, че всеки ще отдели — сега със султаново съгласие — каза или град и ще я кара на своя глава. Само дето няма да вилнее по пътища и кърища. Пък кой знае дали и това няма да върши.

Везирът не дочака гостите да се разотидат, излезе и той. Знаеше си, че не е чул последната им дума — тепърва почваше голямото наддаване. Размирниците не искаха да се хванат открито на султанова служба — продаваха големство пред другите главатари, — ама до довечера, до утре щяха да запеят нова песен.

— Ако тази вечер ме подири някой от гадовете — тихо нареди на сейменбашията си, — пропуснете го веднага!

Позна и този път; високите санове, раздадени от Селим хан на размирието, не останаха незаети, дори по няколко главатари наддаваха за един. Нали бяха повече родени гладници, струваше им се, че придворният сан е бог знае що.

Юсуф смяташе, че Селим хан трябва да бъде доволен: след мушаверето обещаха смирение поне петдесетина румелийски размирници. Но не можеше да се върне в Стамбул, преди да уреди най-важното, което заповяда султанът: да се разбере с Кара Фейзи.

Най-силният велможа на империята вярваше, че трябва само да изпрати човек до главатаря, и онзи ще склони.

Странно: пратеникът, когото проводи преди няколко седмици, не донесе ни добра, ни лоша вест — просто не се върна. Не се върна и вторият, и третият. Можеше ли размирието да смете из пътя чак пък троица? Или Кара Фейзи им взимаше главата, преди да са проговорили? Какъв беше този човек, та нямаше нужда от договор и съюз?

Ето и сега главатарят не искаше да знае, че Селим хан раздава санове и пари; не проводи дума до Едирне. А кадиите продължаваха да донасят, че преди Димитровден вилнял из Казанлъшко, а после — към Йени Загра.

Трябваше без друго Юсуф ага да се разбере с големия главатар. Това не бе просто ревност на слуга пред господаря си; беше нещо повече — борба между двама мъже. Единият, издигнат из калта на придворните кухни и конюшни до най-високата власт в държавата; другият израсъл из черната ратайска мъка, из вековната обида на поробените. Своята сила той дължеше не на късната страст на някаква султанка — на ножа си дължеше всичко Кара Фейзи и на неутолимата жажда за мъст, която събираше около му безброй пречупени и осакатени човеци.