Вера Мутафчиева - Летопис на смутното време

Манаф Ибрахим идеше отдалеко, чак от Балкана. Чудеха се, че тежкият главатар не е с дружина — и Манаф Ибрахим водеше само петима. А се чудеха, защото още не знаеха, че зад гърба му стои Пазвантоглу. Главатарят повече приличаше на еничарски ага, какъвто си е бил някога. Не бодеше коня кога трябва и кога не (разиграват коне, които още не са се нарадвали, че им е паднало). И оръжието му беше без блясък — старо, изпитано оръжие.

Още много и много главатари (кой с шарена свита, с коне за смяна, с такъми и салтанат, кой сякаш напук тъмен и престорено свит) се изнизаха през късната есен по Стария път. А отделно от тях за Едирне се упътиха размирните аяни.

Тяхната вече приличаше на пашовска работа: напреде им яхаха по две-триста сеймени, на такава войска можеше да завиди и Портата. Посред сеймените яздеше аянът, а след него се точеха още войскари — по-прости от сеймените, но и те ловяха око. Аяните водеха дори свирци, та всеки из пътя и в попътните градове да разбере, че минава голям човек. Така стигнаха Едирне и Тръстениклиоглу, и Сирозлията Исмаил, и Фереският Мехмед Хасеки. Всеки гледаше да удари другите оземи, той да покаже на какво се вика мощ.

Отпърво хората край пътя по обичай се дръпваха, щом разберяха, че се е задал Аждероглу ли, Емин ага или Манаф Ибрахим — сърбали бяха попарата на мнозина, та не щяха да им чуят и името. Но скоро полича, че сега ще е другояче, и народът се запримъква на сеир.

Тъкмо това беше чудото през есента на хилядо седемстотин деветдесет и втората година: из големия султанов друм се нижеха размирник след размирник, вървяха, показвайки на цял свят победата си над реда и закона. Никой не ги спираше; пропускаха ги със страхопочитание кадии, аги и назъри, зяпаше ги раята. А те все вървяха, бавно, достойно. Отиваха на пазарлък със султана.

Размирниците спряха в Едирне и около Едирне. Тези, що водеха по трима или петима човека, заседнаха в скъпите ханове — сякаш мирни търговци, дето чакат деня на панаира. Гавазите им отскачаха до чаршиите, купуваха за главатаря едно-друго, плащаха си досущ като хората. А онези, които бяха с голяма дружина, опнаха чадъри извън стените, в полето. Ако се качеше човек на Стамбул-капия или на Казанджийската, можеше да види скупчени шатри в равнината: там — Сирозлията, по на север от него — Токатджиклията; Тръстениклиоглу — с цял стан каруци и коне; Фереският Мехмед. Градът изглеждаше обсаден от размирието. И все пак всички мируваха през тия дни. Хаирсъзите се бояха един от друг, не от властта. Власт нямаше, то се разбра.

Не ги накараха дълго да се маят — султановите хора не спяха, докато около Едирне се белеят чадърите на първа ръка главорези, бързаха да претупат мушаверето. Щом научиха, че от два-три дни никой вече не е пристигнал (ще рече, свършили са се тия, що смятаха да преговарят), изпратиха хабер до първенците на размирието: утре, преди пладне, в двора на Стария сарай.

Всеки би взел това за уловка: луд ли си сам да влезеш в капан? Всеки, но не и главатарите. Знаеха си цената те: кому държи да изтрепе в Едирне петдесетина от тях, та да наскочат отново десетки хиляди?

Не заранта, а вече по пладне първенците поеха към Стария сарай — все едно че везири се събират за Диван. Дружините си оставиха пред портата на сарая. Сеймените им опънаха нозе под сами стената или се пръснаха из близките кафенета, а все поглеждаха към портата — всичко ставаше.

Големите врати на Стария сарай глътнаха един по един и последния главатар. Сетне се затвориха, а хаирсъзите отвън размениха остри погледи: нащрек! Но нямаше за какво да бъдат нащрек — в Стария сарай сега бе по-тихо от джамия; първенците се разтъпкваха из широкия двор. Някои бяха стари познати, че и другари. Ей го Вейсиоглу, дето носел само за очи турско име; бе събрал наоколо си Чолак, Аждероглу, Кара Омер и Къллъоглу. От години — казваха — грабели за негова сметка тия катили, затуй го зяпаха в устата, а Вейсиоглу май разправяше нещо весело: сговорната дружина се смееше в едно гърло. По-нататък хасковският Емин ага говореше на ухото на Арабаджиоглу — един от най-силните главатари в Доспата. Те пък бяха кисели, малцина са виждали Емин ага засмян. Но на повечето хаирсъзи не им се щеше да разменят и дума — вълци, не хора бяха те, та често са се сдавили за плячка. Сякаш кръвясваха очите им, щом се случеше да се срещнат.

По едно време всеки спря, където си беше. Из вратата на сарая излязоха капуджии, като че иде големец. Кого ли е проводил султанът на мушавере с размирието? Мина още доста време, докато на вратата се, изправи висок, строен, за чудо хубав мъж.