Вера Мутафчиева - Летопис на смутното време

Но победният ход на размирието изглеждаше другояче.

През есента на хиляда седемстотин деветдесет и втора година по покана на самия султан — Селим хан III — кърджалийските главатари се упътиха на мушавере в Едирне. „Мушавере“ — повечето разбойнишки водачи за първи път чуваха тая дума. Обясниха им я: значело съвещание, нещо като пазарлък. Велможите на Селим хан щели да се съвещават с хаирсъзите, да се спазарят за мир в Румелия.

Диванът беше се уплел още в началото на небивалото си начинание: как ще известиш на десетки разбойнишки главатари, че са потрябвали за мушавере в Едирне? Да не ги гониш по гората? Мислиха везирите и най-сетне изпратиха във всеки град и касаба на размирна Румелия нарочни гончии да прочетат фермана, а все не им се вярваше, че размирието ще се вслуша в някакъв човешки глас — така бяха се наплашили.

Наистина не от гончиите, които не смееха високо да крещят султановата воля на мегдана, главатарите научиха вестта. По неведоми улеи, които извеждаха не само в Стамбул, ами и в Топкапу, кърджалийските първенци уловиха новия вятър.

Ферманът бе подписан и украсен някъде след Димитровден; главатарите знаеха за него и преди да бъде подписан, но цели седмици никой от тях не даде знак, че милостта на Селим хан го засяга. Всеки ден из Румелия изпищяваха по два-три града и поне двайсетина села, а кадиите пишеха жалби до Дивана — сякаш никога нищо не бе предлагал на размирието Селим хан.

Диванът тъкмо взе да мисли, че и тази работа ще излезе ялова, когато от Филибе пристигна вестител: щели да дойдат в Едирне главатарите, тъй обадили по свой човек. Ще рече, не бяха пропуснали покрай ушите си фермана; трябвало им време да се сговорят, да премислят, да решат и те. Не мина ден, довтаса вест от Сяр и Гюмюрджина; още ден — от Странджата. Прав излезе Селим хан: вече не безока стихия — Портата имаше насреща си стройната войска на метежа.

Ето, туй си заслужаваше да види човек, за да каже, че е бил свидетел на нещо неповторимо: от планини и из гори заслизаха към Стария път първенците на размирието. Тогаз вече съвсем не се намери кой да рече, че главатарите от Балкана, Доспата или Странджата били разбойници, нищо повече. Така ли, боже мили, изглеждат разбойниците!

Най-първо Старият път посрещна дребосъка — малките главатари не се вреждаха в грабежа, защото не излизаха наглава с такива като Фейзи или Кадри, та бързаха да се вредят в пазарлъка. Всеки би забелязал, че техният вид не отговаря на кесията им: натъкмили се бяха като кой знае колко лични размирници — със скъпо, златоковано или поне среброковано оръжие, със сукнени чепкени и съвсем новички емении. Блестяха от глава до пети в сърма и гайтани. Пък ако ги питаш за името им, ще ти кажат: Кьор Чолак или Аждероглу, или Кара Осман и прочее. Имена, от които никой не губи ум и дума. Дребосък.

Тези, първите, що потеглиха за Едирне, водеха по десетина от дружината си, а по тях много си личеше, че не са хора на голям главатар — някои яздеха и без седла, носеха салтамарка над съдрана риза или фередже на голо. Един ако е, все някак ще го докараш да замаже очи, ама десет са вече много — на дребните размирници не беше достигнало да облекат свитите си.

Доста подире им по Стария път минаха средна ръка главатари. И те бяха каяфетлии, но се виждаше, че не вчера или завчера са купували емении и коне, каяфетлии си бяха отвреме, ще рече. Затуй пък хората им бяха по-лични — охранени и облечени хаирсъзи.

Най-после из пътя към Едирне минаха тежките главатари.

Това беше то голямото зрелище. Да имаше някой без работа и без страх, та да седне край пътя на сеир, можеше веднага да разбере що за човек е всеки размирник.

Емин ага хасковският, да кажем, тръгна за Едирне като за налет: водеше петдесетина до зъби въоръжени читаци. А сам той едва се отличаваше помежду им — повече салтанат ще видиш у селските мухтари. Такъв си беше Емин ага (нали Хасково е на хвърлей от Едирне, та го нападаха бостанджии и чауши), нямаше вяра никому. Пък и стиснат беше, че хранеше голяма дружина, а грабеше беден край.

Вейсиоглу потегли за мушавере, кажи го, сам — с двама гавази. Всички знаеха, че цялата му сила е в гората: десетина главатари биха отишли на смърт, ако някой свалеше косъм от главата му. Затуй отиваше като на сватба, не си правеше труд да се пази. За него се говореше, че не само не бил дьонме, ами и никога не се е потурчвал — само името му било турско, за шашарма. Вейсиоглу много не бързаше за Едирне, отбиваше се във всеки кервансарай и кръчма, сякаш искаше да каже, че когато и да стигне, неговото няма да се загуби — голяма сила има.