Вера Мутафчиева - Летопис на смутното време

Пристъпът на отчаяние изглеждаше като да не е бил. Султанът бе спокоен, с някаква подчертана, макар и неубедителна бодрост.

— За мен е важно преди всичка да зная — продължи — какво искат те.

— Султанъм — пое върху си въпроса Челеби Мехмед, — чини ми се трудно да кажа какво иска размирието, нали за него питаш?

— Да, да, какво искат те: главатарите, всеки техен редник, отцепниците паши, непокорните аяни.

— А защо мислиш, че стотиците хиляди хора, подети от водовъртежа, трябва да имат еднаква воля, еднаква цел? Вероятно всеки от тях преследва нещо различно в мътната вода.

— И все пак те преследват нещо, нали? Какво е то, какви са многообразните цели на всеки главатар и редник?

Челеби Мехмед отговори не веднага:

— Султанъм, чрез размирието хората се стремят към онова, което търси всеки през живота си. Но с други средства. Ще рече, разликата е в средствата, не в целите. Власт, пари, имот, воля, чувство за мощ и собствена стойност — не са ли туй човешките стремежи? И не е ли най-човешко да не постигнеш нито едно от тях след цял живот мъка и труд? Сега, през размирието, тия цели изглеждат постижими. И са постижими.

Преди месеци, помня, ти спомена името Фейзи. Да, Фейзи… Говорят, бил дьонме, ратайски син и ратай. Ако не беше размирието, би ли стоял този Фейзи начело на две хиляди саби, щеше ли да е най-могъщият човек в Тракия? Ако не беше размирието, биха ли хилядите редници на метежа живели без ред и данък, без господар и закон?

— Пари, власт, сила, неограничена воля… Със средствата на размирието всеки главатар и отцепник се стреми към това. Исках да го чуя и от вас.

— Защо, султанъм? — обади се Юсуф ага.

— Защото (Селим обикновено не гледаше Юсуф, когато му отговаряше) днес си помислих: какво би било, ако същите главатари получат онова, заради което колят и палят, заради което ме оставиха без държава, без власт — ако го получат от мен?

Безкрайно недоумение последва тия думи. Наистина ли Селим хан ще стигне дотам? Да узакони метежа, да извърне лице от хилядите жертви и пепелищата на Румелия?

Ами че така ще постъпи, разбира се. Нали по привичка Селим хан тръпнеше пред дребните низости, а оставаше ведро равнодушен пред едрите. Навярно те с нещо му напомняха гъвкавата дързост на великите държавници — ненапразно бе чел история.

— Зная, недоумявате — каза той с чаровната си подкупваща простота. — Но с това трябва да се свърши на всяка цена! Каквото и да говорим, хаосът в държавата ми е плод от плачевното положение на войската. Как ще попреча комуто и да било да се домогва към човешките си цели — тъй ги нарече Челеби Мехмед — чрез всички средства, щом няма сила, която би го спряла? Ние трябва да имаме войска, а размирието не ни дава дъх да я изградим. Опитахме да го потушим и загубихме — размирието е по-силно от нас, най-сетне следва да признаем открито това.

И тъй, признаваме това открито. Ще съберем наесен първенците на размирието в Едирне, ще питаме всеки от тях какво му трябва, какво е тръгнал да търси. И ще му го дадем. Не без пазарлък, разбира се — ако им дадем всичко, което поискат, едва ли ще остане следа от империята. Тъй ще спечелим време; ще накараме главатарите да разкъсат усилията си; ще укрепим низама. Десет, двадесет хиляди низами ще победят размирието, кълна ви се! Тогава ще бием главатарите един по един.

— Султанъм… — щяха да подемат неколцина в един глас, но Селим не ги остави:

— Зная какво ще ми кажете! Но ние трябва да се спазарим с времето, да изпросим на всяка цена две-три мирни години. Всичко друго е празно бълнуване, ние сме по-слабите! Не ми говорете повече! На тази табия аз отстъпих, изтласкан в отчаян бой. Кого ще обвините, дето е загубил сражение със стократно по-силен враг?

Диванът трая малко. Селим хан бе съобщил на велможите си, че вече сам съзнава онуй, което те знаеха отдавна: размирието победи. Още по-отдавна от велможите го знаеха селяните в Румелия.

Има много неща, които човек не успява да преживее през късия си живот. Не всекиму например се случва да види опашата звезда; мнозина (неизброими са те) умират, недочакали един ден истинско, чисто щастие. Няма как, твърде къс е човешкият живот, за да вместиш в него всичко, което става из широкия свят в течение на безбрежното време.

А хората, живели през хилядо седемстотин деветдесет и второто лято, бяха свидетели на нещо, дето бива веднъж, откакто свят светува. Ако кажем, че това бе победният ход на размирието, навярно ще си го представиш така: над парясаната, утъпкана българска земя се носи като вятър безчислена дружина, чаткат копита и звънти оръжие, лъска позлата, зад кърджалийската глутница горят села и гори, а на пътя ѝ не стои никой.