Вера Мутафчиева - Летопис на смутното време

Като че ли идеше Страшният съд.

Първите гюллета паднаха извън града — топчиите не бяха нагласили мерника. Но десетото и от десетото нататък попадаха вече на месо; чу се грохот на сривани дувари, стонове на умиращи и проточен хленч на ранени. А ударите следваха начесто, не оставяха човека да се окопити: „Трах!… Трах!“ Никой не се сети да бяга — има ли спасение от летящата бързо и надалеко смърт? Всеки си остана, където го свари суматохата; прилепи се оземи или о някой зид, стихна. Ловеч изглеждаше натъпкан с живи мъртъвци. А над тези вцепенени, почти недишащи човешки тела се сипеше и силеше дъждът на смъртта: късове чугун, камъни, кирпич и буци пръст.

Не крещяха вече и умиращите — всеки като че бе умрял приживе, та леко се изхлузваше в истинската смърт. Само децата — заловени по-здраво за живота, — само техните остри писъци продължаваха да се вплитат в трясъка на гюллетата.

„Трах… Трах!“ Никой не броеше изстрелите. Безброй гюллета срещу кирпич, жени и деца! Що ли остана от Ловеч призори, когато топовете млъкнаха?

„Камара развалини и трупове“ — мислеха си очитавелите. Така е винаги — чини ти се, че страхотията отнася наведнъж целия свят, че не оцелява нищо, а то и смъртта избира. Много рядко смъртта кара наред.

От пръстта се навдигнаха хора, посипани с пепел и хоросан, изподрани и кървави, със сиви лица и налудничави очи. Но бяха живи, малко ли е? Оживели срещу топовете! Преполовената тълпа плъпна на всички страни и чак сега се чу плач — жените заприпяваха на умряло, приклекнали над нечий труп.

Но и то бе за малко, понеже от всички страни към града препускаха хиляди конници.

Защо тъй много? Нали допреди ден кърджалиите имаха едва петстотин саби около Ловеч? И как не ги е страх посред ден да нахълтат в касабата; недалеко са сигурно войниците на Абди паша?

Ами, недалеко! Та те бяха тук, войниците на Абди паша, че и самият той, тук бяха, здравата измесени с разбойниците! Под тропота на техните коне кънтяха ловечките калдъръми, под техните ножове падаха мирни хора. Техният паша яхаше като бесен към кадилъка, сподирен от главатаря на кърджалиите, — Хаджи Манаф, — за да накара с пищов в ръка кадията на Ловеч да избере за аян същия този Хаджи Манаф, съюзника му от снощи.

„Жителите и раята на Ловеч днес се събраха пред лицето на кадията и отправиха до всесветлия падишах следното: на петнайсети сафар, нощем, Абди паша с шест топа нападна града ни, като изстреля срещу му повече от двеста гюллета. След това заедно с главатаря на гадовете Хаджи Манаф той влезе в града и захвана голямо клане. Боят из ловечките улици продължи през целия следващ ден, докато бяха избити всички сеймени на законния аян Чокадар Хюсеин. Засега съдружните сили на Абди паша и Хаджи Манаф върлуват из казата ни, където вече са разсипали двайсет и четири села. Разбойниците водят със себе си близо хиляда глави ограбен добитък. Ловчанска каза, пресветли, всеславни султане, е разорена до дъно от голям брой беди и настоятелно те моли за помощ.“

Идеше му да се изсмее с глас — вече все по-често чуваха от него този рязък, налудничав смях, когато очакваха пристъп на ярост, крясъци или заповеди.

Усети как гърдите му поемат с труд, а към гърлото му се изкачва гърч. Напрегна воля да задави изблика. Но на везирите се стори, че в умореното му мълчание има нещо още по-страшно.

— От мен ли искат помощ? — попита внезапно, като че се пробуждаше. — Нима има още някой, който да се надява на Селим хан? Нима и за последния човек в земята ми не е явно, че Селим хан не води събитията, а се тътре подире им? Ето, опитах се да въведа ред. Какво излезе от двата похода, които струваха последните съкровища на моята хазна? Къде е Хасан паша, вас питам? Абди паша къде е? И можете ли ми показа един военачалник в империята, който да не е готов на предателство?

И мери ги всички с поглед. И тъкмо когато отново щеше да заговори, ненадейно стана и излезе.

Вечерта в покоите му имаше диван — Малкият диван. Избраните първенци го чакаха дълго. Не разговаряха. Лошите вести, днешните думи на Селим, необичайният час на дивана — всичко това ги караше да се виждат жертва на непобедимия метеж, на суеверния ропот, подклаждан от ходжите. Вече всеки тайно от другите правеше сметка как да отърве главата и кесията си.

Селим влезе с бързите си, нетърпеливи стъпки. Както винаги, пропусна всякакви встъпления и тържественост.

— Простете — рече, — че ви викам късно. Но ми трябва още сега да науча някои неща.