Вера Мутафчиева - Летопис на смутното време

— А?

— За чудо печат! — похвално изрече еничарят.

Започваше да го весели простотията на главатаря, макар сам да не беше от друго тесто. Ако би могъл да чете, щеше да разпознае върху грубия, самоделен печат думите: „Стано, мухтар на Конаре.“

(Този печат беше всичкото, което Мехмед Синап задигна от трупа на Стано. Друго — силях или кесия — мухтаринът не носеше през онази нощ, когато го съсякоха помаците.)

— Това е! Сгъни сега пусулата, прибери я и не се прави друг път на шантав. Всяко нещо по реда си трябва да е!

Помакът ловко се метна на жребеца; така, от седлото, съвсем не изглеждаше загубен или прост, превърна се веднага в част от всемогъщото размирие.

Отпраши подир дружината си, а на еничаря дори не му стана смешно, дето Мехмед Синап беше поискал да направят пусула, пък му я остави; нали си мислеше, че такъв бил редът.

Към Димитровден в столицата пристигна един сеймен на Хасан паша. Беше яздил денонощно, та едва се крепеше. Носеше важно писмо. От него Диванът научи за нещастието, сполетяло грижливо готвения поход.

След като обградил Белово, където Синап бил спрял с хилядна войска хаирсъзи — казваше писмото, — Хасан паша го подложил на обсада. Имало надежда размирниците да се предадат до някой ден, защото привършили храна и джепане. Но на третата нощ от обсадата се случило нещо внезапно: сеймените, на които особено разчитал Хасан паша, се вдигнали (навярно по уговорен знак), нападнали сераскера и хазната му, разграбили я до пара, убили няколко най-верни пашови слуги и уловили планината. Оттам още дълго продължили да стрелят по стана, където паднали около двеста убити. По туй време хаирсъзите се измъкнали из село, а пашата едва събрал пет от двайсетте хиляди свои войници и се добрал до Филибе. Не е известно в каква посока се отправили разбунтуваните пашови сеймени.

Хасан паша — завършваше писмото — сега бил в чифлика си край Къзълагач, където се съвземал от раните си и смирено чакал нарежданията на всесветлия султан.

Сякаш гръм падна в Дивана. Двайсетината велможи загубиха цвят и глас: Хасан паша беше провалил стотици хиляди гроша, бе загубил петнайсет хиляди войници — те сигурно се вливаха сега в мътилката на размирието, за да подхранят и без туй накипялата му сила. Може би малцина бяха се надявали на победа, но нито един не очакваше тъкмо такъв край. Или може би един, но това си знаеше само той.

Селим хан напусна Дивана веднага след злокобната вест и цели два дни не пропусна до себе си нито един велможа. Дали не подозираше измяна? Дали Юсуф ага по султанова заповед не ровеше из думи и дела на сановниците, за да открие следи от предателство?

Да, наистина това нареди Селим на Юсуф ага, та не искаше да среща никого, преди да бъде уверен в чистотата на везирите си.

Вечерта на втория ден Юсуф бе допуснат при падишаха, за да му обади, че старателни търсения са го убедили в пълната правота на Хасанпашовото донесение. „Толкова по-зле!“ — си помисли султанът. Вече сам не знаеше кое го плаши повече: измяна или безсилието на властта му. Нима трябваше да го успокои това, дето цял поход се е разпаднал, без да пукне пушка?

Селим хан се мяташе из покоите си като трескав; десет крачки насам, десет — нататък. Мислеше, дори си говореше гласно, търсеше изход от безизходицата. Може би ако някой разкажеше на падишаха как пред Белово сераскерът бе наредил на верните си хора да нападнат шатрата и хазната му, а парите после ще делят наполовина с него; ако някой би уверил Селим хан, че днес Хасан паша държи наготово впрегнати коне, за да избяга от чифлика в арнаутските си села, където вече го чакаха сеймените му с половината пари — ако Селим хан знаеше всичко това, може би бъдещето не би му се струвало тъй непрогледно. Нали един предател не означава гибел на държавата.

Но дали беше един?

Абди паша, другият сераскер, изпратен срещу размирието, също не потегли преди есента. През ден-два пристигаха от него вестители с дълги писма — пашата нещо усукваше. По всичко си личеше, че има неприятности с Тръстениклията. Всемогъщият аян на Русчушко още не бе определил своето място в борбата между Портата и метежа. Макар досега да не накърни верността си, стръвта, с която заемаше нови нахии и градове, караше Селим да мисли, че Тръстениклията скоро ще му отвори работа. Ето, и през туй късно лято аянът се пазареше уклончиво с Абди паша; ту твърдеше, че ще му помогнел с дружината си (каква ти дружина — то беше стройна, многочислена войска, добре платена и хранена), ту — че не му трябвало да пропуска през владенията си поход, защото щял да опълчи срещу Русчук всички главатари, преминали Балкана.