Вера Мутафчиева - Летопис на смутното време

Отначало у Юсуф все още прозираше робът — щастлив от всяка поръка и похвала, усърден без граници. Но полека (дори не полека, а твърде скоро за Селим) робът смени глас и език. Юсуф чувствуваше, че е едничкият незаменим между хората на Малкия диван; всеки може да говори красиви думи, но не всеки би натопил ръце в кръв и крадено злато. Та ако някому би хрумнало да попита днес Селим хан с кого от близките си съветници ще се раздели най-леко, Селим хан не би отговорил веднага — някога дълбоко презираният и през зъби търпян наложник на Хадидже султан му беше вече необходим.

Но един път вложена в нечии ръце, властта става двуостър нож. Някога султанът бе казал на майка си, че не иска мръсни пръсти да допират делото му. А сега стана най-лошото: в мръсни ръце Селим вложи и мръсната част от своето дело. Тайната му част. Още не знаеше, че тя донякъде е тайна и за самия него, за господаря на роба. Защото Юсуф ага не изпълняваше само заповяданите от Дивана низости или насилия; Юсуф ага проявяваше много по-голямо усърдие.

През тези последни месеци не един стамбулски търговец или паднал в немилост сановник опита здравата ръка на Юсуф; не една вест от тези, що му носеха съгледвачите, не стигаше до Дивана, а потъваше в пъргавия, готов за нови и нови сплетни ум на агата. Попаднал на диря, на диря от злато, тайни преговори и съюзи, размирни кроежи, Юсуф я изминаваше докрай. А от това, което узнаваше, което бе свършил и щеше да свърши, падишахът научаваше толкова, колкото понасяше на бившия му роб. Така Юсуф ага стана посвоему най-страшният, опасен и всемогъщ човек от Малкия диван. В Стамбул, Едирне произнасяха името му шепнешком; знаеха, че неговите съгледвачи са навсякъде, а едно подозрение, една дума на Юсуф ага те правеше паша или каторжник.

Но какво означаваше късният гост, проводен от Юсуф до сераскера на похода в Тракия? И това остана тайна, макар прозирна за онзи, който умее и иска да види.

Хасан паша не тръгна от Едирне на заранта след посещението, за което се каза. Той неочаквано изпрати ново писмо до Дивана, в което обясняваше, че (според думите на съгледвачи) Мехмед Синап пръснал силите си из целия Софийски санджак, та по-разумно било да почакат да ги събере в едно, за да му нанесат непоправим удар.

Диванът не даде ухо на пашовото писмо, а Селим хан се питаше какъв умисъл се крие в изписания лист: зер зад всяко нещо в турската държава има и друго, но къде този ум, който ще разплете хилядите скрити умисли, помисли и замисли!

— С това не губим нищо — обади се Юсуф ага. (Вече често се обаждаше, без да го питат.) — Синап няма къде да избяга, пък и наесен хаирсъзите се прибират из селата, много по-лесно е да бъдат сразени тогава.

„Сразени, сразени!… Какви думи е научил и непрекъснато се перчи с тях!“ — раздразнено си рече Селим, но преглътна. Все пак не той, владетелят, а Юсуф ага със стотиците доносници под път и над път по-добре знаеше какво става в страната.

— Добре, нека изчака есента, щом е по-разумно — каза Селим. И Синап бе оставен още два-три месеца на мира.

Хасан паша потегли към Пазарджик по гроздобер. То какъв ли гроздобер ставаше през кърджалийско време; лозята бяха зарасли и даваха дребен, спечен плод. Безутешна се стори този път на пашата Тракия, защото беше я запомнил в хубавите ѝ години — тогава тя хранеше империята и обогатяваше велможите, успели да се вредят с по някое село в златната ѝ земя.

Хасан паша бе потеглил с петстотин свои сеймени; отделно — многохиляден аскер. Отвъд Пазарджик, донесоха му сеймените, в село Белово бил спрял седмица нещо Мехмед Синап с петстотин хаирсъзи, ядял и пиел и не давал пиле да прехвръкне през прохода. Трите големи порти, които беловчани построили пряко пътя, в селото си, му дошли много на сгода, залостил зад тях свои хора и ела, та…

Хасан паша не позволи на сеймените да продължат, много уши слушаха приказките им, а на пашата това не беше в сметка.

Стана скатаха на следната заран — тиха, мека есенна заран, каквито има след дълга суша. Приближиха планината надвечер и зачакаха другия ден. А преди това Хасан паша разстави войската си около селото, да не му се изплъзнели нощес хаирсъзите.

Преди да заспи, сераскерът свика четирима сейменски аги, най-близките си четирима между двайсетте хиляди мъже. Бяха отраснали в къщата му от деца, нему дължаха всеки комат и грош. (На такива, особено ако са арнаути, можеше да заспиш в ръцете и под куршуми.) Говориха дълго; пашата навярно обясняваше хода на утрешния бой. После се разотидоха, а стражата ги видя как влизат и излизат поред в много сейменски шатри. „Пече си работите пашата — мислеха си. — Ако утре спечели боя, няма как да не получи втора конска опашка.“