Вера Мутафчиева - Летопис на смутното време

И един път, вслушан в гъгнивия глас на четеца, чу нещо съвсем нечувано.

„Нашият отговор до аяна на Йени Загра и жителите ѝ, чийто пожелания за изобилие ни са предадени, а на писмото им, във вид на запитване, обявяваме следното: за да не претърпи никакви загуби и вреди казата ви, вие утре ще ни изпратите пет ямурлука, пет товарни животни, 200 кесии тютюн, 200 оки кафе и 20 кесии акчета точно. От нас няма да имате тогаз никакви щети. Ще останем една нощ на гости в казата ви, после от вашата каза ще отидем в друга. Веднага да дойдат няколко старци да уредят тази работа. Ако пренебрегнете писмото ни — кой ден да бъде битката? Добре си опичайте ума, после не ще приемем молбите ви. Да знаете, че е истина!“

Султанът още не бе се съвзел от удивление, а четецът поизви листа и прочете туй, което беше писано на верев: „Веднага изпратете отговора си!“

Бяха се заслушали дори тези, що от часове следяха мухите из слънчевия сноп.

— Някой тук преди време ме убеждаваше — заговори не веднага Селим хан, — че размирието из земите ни не било повече от вилнеж на разбойници по пътищата, че всеки от тях, щом се награбел, колкото да се нахрани, щял да уседне и се смири. Какво ще кажете на това?

Посочи сгънатия лист в ръцете на четеца.

Кубе-везирите мълчаха.

— А аз пък ще ви запитам — продължи той. — В коя страна и при кой владетел е имало наведнъж десетки, стотици, хиляди разбойници по пътищата? Кога същите тези разбойници са обсаждали цели кази и са им вземали редовен откуп срещу мира? Кога пладнешките разбойници са пренебрегвали всякаква плячка в черги, коне и бакър, а са искали само суха пара? Е, вярно, и кафе и тютюн, та да им се услаждат повече мохабетите.

— Прости, султанъм — плахо го прекъсна четецът, — нека ти изчета печатите, тях ги пропуснах.

— О, и печати ли имало?

— Харманлъ Осман; Мехмед ага, брат на Ак Кабак; Мехмед ага от Султан йери; Хасанджик, Хюсеинджик, Чолак Ибрахим, Исмаил ага, Делял Мустафа, Фейзи.

— Да — умисли се султанът. — Това са те. Не разбойници по пътищата; това, велможи мои, са велможите на размирието. От години вече то е ежедневие; размирие е целият живот на земята ми. А всеки улегнал живот има свои закони, свои редници и първенци, своя войска и данъци. Ето ви ги. Всяко ежедневие има и своя пръв между първите — както аз съм султан във все още мирните си земи, да речем. Чухте, знаете го и без да сте чули. Той не се нуждае от каквото да било определение в печата си: брат на този, ага или къдешен е. Този Фейзи е със самочувствие, че името му означава достатъчно. Да, наистина достатъчно! — заключи той уморено.

Велможите смутено мълчаха. „Кога ще се научи да играе на султан този болнав младеж! Нима той е първият Османовец, чиято власт не се простира по-далеко от Топкапу и Стамбул? Защо трябва да вдига такъв шум с огорчението си, с отчаяното си безсилие? Не е ли по-мъдро да покаже, че вярва в своята божествена власт, в нейната неотменима сила? А той разкрива пред двайсетина явни или тайни душмани унизителната завист, що изпитва към един разбойнишки главатар — някакъв безроден и безвестен Фейзи!“

„Не на тартора на гадовете, скоро ще завидиш и на умрелите!“ — помисли кехаята на валиде султанката, Юсуф ага (той още не прощаваше презрението, с което Селим бе му дарил изпросена милост).

В тежката тишина четецът предаваше второто писмо на съюзените разбойници — този път до аяна и жителите на Ески Загра. Съвсем същото, до дума. Само че от Ески Загра главатарите искаха повече: „500 кесии тютюн, 500 оки кафе и 60 кесии акчета точно.“ Бяха премислили, че Ески Загра е по-богата каза.

— Нападнали ли са хаирсъзите посочените кази? — попита Селим.

— Няма такова известие, султанъм.

— Ще рече, раята си е платила до грош. И как да не плати? Иначе ще ѝ ги вземат със сила. Тъй поне опазва къщята и децата си.

— Види се, така е.

— Така е! — блеснаха златистите очи. — Когато от същите тия Йени и Ески Загра поиска данък Портата, излиза, че раята била съсипана, та никакви бостанджии не могат ѝ взе ни грош. А изведнъж плаща само на Фейзи и другите там цели осемдесет кесии по петстотин акчета. Защото Портата няма сила. Кажете, къде се е чуло държава без сила?

Никой не отговори и този път, нямаше какво да се отговори.

— Аз ще ви кажа — продължи сам. — Не съществува такваз държава и ние не съществуваме като държава. Деветимата, които са ударили печати, са по̀ държава от нас, защото тяхна е властта над живота и имота на раята. Туй вече не е просто размирие, туй е една друга власт, успоредна и независима от Портата, със свои закони, свои наредби, със свое дефтерхане дори. Не за пладнешки обирци става дума тук — ние имаме за враг една нова държава в Румелия: държавата на още едва споеното непокорство. Още я водят безкнижни харамии, както този Фейзи, да речем, затуй ударите ѝ са безразборни; не целят тъкмо в слабото ни място. Но помислили ли сте какво би било, ако начело на тази стохилядна войска застане не безкнижен човек, а друг някой?