Вера Мутафчиева - Летопис на смутното време

Селим местеше трескав поглед от един към друг везир, сякаш търсеше между собствените си сановници оня, който би се озовал начело на непобедимия метеж. И защо не в края на краищата? Кой би се отказал от сигурна победа над Портата, спечелена чрез размирниците?

— Походът на Плесли Мехмед показа, че може би хаирсъзите не са неуязвими. Може би, казвам. Нали да биеш размирието не е все едно да разгромиш редовна войска. То се дръпва навътре в горите и после отново подава глава, та ние трябва да постигнем повече: откъм Дунава и откъм Едирне едновременно ще потеглят две големи войски, два истински военни похода. Ще изтребим размирието наред, като с валяк. От Едирне ще тръгне новият мютесариф на Чирмен — Хасан паша; от Силистра — Абди паша. Плесли Мехмед този път ще пази гърба му от аяните на Русчук и Силистра. До новата година искам мир в Румелия!

И както винаги, Селим се успокои с това, че е разпоредил.

Султанът все още беше властен в Стамбул, ако не другаде, та новите му заповеди задвижиха със скърцане чарковете на Дивана, на войската. След две седмици само (за Турция то е светкавична скорост) Селим хан получи донесенията на Хасан паша от Едирне и на Абди паша от Русчук. Всичко било готово, двата големи похода можели да започнат. Военачалниците искаха да подчертаят предварително колко сложно е предстоящото предприятие, та даваха подробни описания за разположението на многоликия си враг; към осемстотин съюзени кърджалии начело с Кючюк Хасан, Хаджи Манаф и Коджа Ахмед бяха преминали Балкана по посока Тракия — Дунав. Но Абди паша уверяваше Портата, че той ще избави северната равнина от тракийски кърджалии. За да придаде тежест на похода си, пашата вземаше със себе си шест топа — от новите.

Хасан паша не остана назад в проявите на ревност: неговото писмо говореше, че засега в Тракия най-опасен бил Мехмед Синап, вождът на повилнелите от глад родопски ахряни. След като бе откарал в планината богата плячка от зърно и добитък (крадена из Филибешко и Пазарджишко), на Синаповата дружина беше се усладила леката печалба; помаците се превърнаха в хаирсъзи от първа ръка. Дружината — повече от петстотин души — бе оплячкосала наскоро Златишко, Пирдопско, някои софийски села и се придвижвала бавно назад към Доспат планина. Хасан паша смятал да я пресрещне и унищожи.

Хаосът в Румелия беше тъй пълен, тъй подвижен, че не Селим хан, ами и сам аллах не би забелязал, дето двамата паши сякаш не сочат като своя цел основния си враг. Случайно ли в писмата им не се споменаваше страшното име Фейзи? Но Фейзи вече се движеше с две хиляди саби, та на никому не се искаше да има работа тъкмо с изпечените харамии на Фейзи. Впрочем Абди паша и Хасан паша сами избраха своите врагове. Мислеха, че туй са все пак слабите места на размирието, а никой не вярваше в победа над силните.

Хасан паша щеше да потегли от Едирне към края на дългото сушаво лято. Селим не узна, че в навечерието на уречения за тръгване ден Хасан паша бе приел необичаен гост. Малко преди полунощ на портите му потропа един еничар. Сеймените го вкараха в двора, поеха юздите из ръцете му, а еничарят каза кратко:

— Ферман нося от Дивана.

Извади из пояса свитък, онези се отстраниха и го пуснаха на чардака.

Пашата седеше в селямлъка си и даваше последни нареждания. Щом гостът се подаде със свитък в ръка, Хасан паша отпрати своите хора и зачака тревожно: дали не го отзоваха в последния миг? Дали някоя нишка, която извеждаше към Топкапу, не бе придърпала съдбата му в друга посока?

Видя ли вратите затворени, еничарят мушна свитъка в пояса си — ще рече, никакъв ферман не носеше, това бе уловка за стражата. Без да са го канили, той се отпусна на миндера до пашата, протегна нозе да се поразкърши от ездата, изгледа дръзко големеца и процеди:

— Ида от Юсуф ага.

Хасан паша направи всичко, което можеше, за да не поличи колко се е изплашил. Юсуф ага — това име започваше да значи все повече. Мехмед Челеби и Ибрахим кехая, другите съветници на Малкия диван на Селим, бяха тежки, изпитани по ум и съвест първенци. Ум и съвест — но ръка нямаше никой от тях. Усещаха го стамбуллии, еничарите, ходжите. Султанът обичаше да беседва с избраните умове на държавата си, обмисляше великото бъдеще на империята. Но дойдеше ли да се пуснат съгледвачи из стамбулските кафенета и мегдани, да бъде запрян някой неугоден везир и да бъдат преровени сандъците му за злато или тайни писма; да се изтръгнат признания от пленен главатар или подкупен сановник (да бъде свършено всичко грозно и недостойно, без което не може да помине властта), нито Челеби Мехмед, нито Ибрахим кехая влизаха в работа. Само един — когото Селим дълго не бе поглеждал и комуто не проговори месеци, след като валиде султан го наложи с плач и заклинания, — довчерашният роб, безкрайно честолюбивият и алчен днешен съветник Юсуф ага, само той бе способен да помогне на Селим.