Вера Мутафчиева - Летопис на смутното време

Гласът му притрепера; Добри беше се трогнал от своята доброта.

— Живи да сме, ще видим! — отряза чорбаджията.

На конареца се стори, че в думите му прозира облекчение; сигурно искаше по-захватен мъж за дъщеря си.

Сега, из пътя към Котел, Добри прекарваше през ум тази последна седмица. И все повече си мислеше, че хубаво стори, дето не остана в Сливен. Макар, щом подмина последната стража, да го налегна отново страхът.

Втората привечер излезе вече от Градец. Ако не го чакаше доста път, не му се спираше преди Котел. Пътят вървеше съвсем ниско по реката, виеше с нейните криволици, минаваше под стръмни като стена урви. Понякога толкова се стесняваше, та Добри сякаш прекрачваше порта. В речния улей слънцето залязваше рано и пътникът стъпваше леко, по сянка.

Сигурно заради тази синкава сянка мъжете, насядали нависоко, не отличаваха твърде лицата на редките пътници. Трийсетина бяха ония горе, а носията им показваше, че са доспатчани и шопи. Налягали по скалите над реката, те мяркаха пътя отвисоко. Повечето бяха с пушки.

— Я го пък тоя! — рече един. — С кой акъл е тръгнал сам, че и без силях? Или съвсем щур ще да е, или много юнак.

Друг един се надвеси от скалата, впери очи.

— Ако не беше казал, че е много юнак, можех да го взема за брат си. На Добри мяза, цял Добри.

— Да го спрем, а? Тъй ли?

— Ами, какво ще стряскаш човека. Не може да бъде Добри, къде ти! На оня край на Тракия е Конаре. Брат ми негли сега е в някой манастир, на топло. Болнав е нещо, затуй от нищо се плаши.

Като че ли искаше да оправдае този брат, когото никой от мъжете наоколо не беше ни видял, ни чул.

— Що, Първане — обади се един отстрани, — стегна те мъката, а? Брат ти взе да ти се привижда. Овреме да си правил сметката, овреме! Хайдутин къща не гледа.

— Направил съм си сметката аз, не бой се! — сърдито го сряза Първан и се махна от канарата.

Туй лято — последното, седмо лято на голямата суша — беше пълно с важни събития.

Еничарите на Плесли Мехмед паша се върнаха в Едирне с голяма патърдия — возеха над двеста кърджалийски глави. Даулите гърмяха, одринската тълпа викаше из едно гърло „машала!“, а Плесли Мехмед се кипреше на жребеца, приемаше възторга на едирнелии.

Макар в Едирне уж нямаше човек, който да не вярва в бляскавата победа, пашата предпочете да не обира каймака ѝ в Стамбул. Заяви, че е безкрайно уморен от битки и опасности, оттегли се в конака си до Стария сарай и отпрати към столицата само колите с разбойнически глави. Зачака. Страшно му се искаше да знае дали и в Стамбул ще се хванат на тази въдица.

Но така и не узна дали са се хванали. Селим хан му благодари с дълго, не съвсем ясно писмо за верноподаната му ревност; от мютесариф на Чирмен Плесли Мехмед беше назначен за мютесариф на Силистра (то можеше да се тълкува и като немилост, защото Чирмен е къде по-важен и богат от далечна Силистра) и с това тържеството на пашата сякаш се забрави.

Според ума и най-вече според сметките си в Стамбул говореха различно за похода на Плесли Мехмед. Но и едните, и другите се стараеха тези приказки да не стигнат до ушите на Селим хан. Едните (малко на брой) виждаха все по-трескавото напрежение, което сякаш топеше и без туй трескавия султан, та се стараеха да не му отварят нови кахъри с недоказаните си съмнения; другите (те бяха наистина много) си викаха, че колкото по-зле, толкова по-добре. По-скоро ще си доядат хляба и новият ред, и гяурите, промъкнали се в управлението, че и сам вероотстъпникът. Вече нерядко така наричаха падишаха, разбира се, само между близки, мислещи еднакво хора.

До столицата продължаваха да прииждат тревожни кадийски писма, донесения на съгледвачи, махзари на изтерзаната рая. Размирието вилнееше с все сила из Тракия; в Подунавието вече гърди о гърди се счепкваха непокорните аяни. Размирието, размирието… това бе дума, която непрестанно вървеше от уста на уста. А Селим хан се питаше дали туй, което изживява империята, вече може да се нарече просто размирие. На тази мисъл го наведоха две писма — истински, неподправени писма — от кятибина на кърджалийския съюз, който бе нападнал поред няколко богати тракийски кази.

Султанът ходеше на диван, изслушваше търпеливо все същите молби и оплаквания — като че отчаяни викове на безброй хора, оставени без дом и хляб, без всякаква сигурност. Везирите лениво дремеха, щом четецът стигнеше до тези писма, следяха с примижали очи мухите из слънчевия сноп от прозореца на диванското кубе, а помежду им Селим хан, подпрял остри лакти на остри колене, слушаше прилежно, търпеливо, без да мига дори. Чинеше му се, че пред очите му минава цялата картина на размирието с безчислените си конници и изгорени села, утъпканите кърища и опасани от стени с неизсъхнал още хоросан градове.