Вера Мутафчиева - Летопис на смутното време

„Няма, няма за мене такова — беше мислил винаги и затова още по-упорито преследваше целта си. — Щом не съм за стопанин, щом не става от мене мъж, нека поне разнеса на хората слово. И аз нещо да свърша!“ А тази вечер в Сливен из ума му защвъкаха немислени мисли; топло безпокойство не му даваше мира.

Мигар може и това: думите, богатството на всичко, което си преживял, да те направят в очите на жена хубав като Маринчо и силен като Първан? Дали туй е чародейната мощ на думите, що свързват непознати до вчера хора, карат ги да поемат общ път и да стигнат до обща смърт? А можеше ли да бъде траен този чар — та нали из човека не безспирно бликат думи, нали веднъж млъкнал, хората ще видят разказвача и хилав, и невзрачен?

Не излезе то така. На следната заран, кога се плискаше на чешмата в двора, Добри пак улови погледа на момичето. Уж Янка беше захванала да тупа завивки на чардака, а ръцете ѝ лежаха отпуснати върху халищата — бели, тесни в китката и кръгли нагоре ръце. Очите ѝ търсеха Добри между високия чемшир, срещнаха неговите и Янка пламна, както някога Първаница, щом Първан я стрелнеше над главата на баща си. Ще рече, магията на словото оставаше и след като си млъкнал — тя пречеше на момичето да види тесните плещи и хилавия гръб на госта, нездравата бледина на страните му. Тя превръщаше нефелното в левент, извървял половината свят, за да се върне на земята си, провлякъл през цялата тази земна половина своя упорит стремеж, грижата не за челяд и дом — за рода си грижа.

Кръгъл ден под пруста на абаджийницата конарецът ловеше Янкините погледи, думите ѝ, дето само той знаеше, че са за него. Но колкото и неочаквано да дойде голямото щастие, че си мъж с мъжете, Добри не се надяваше, че работите ще стигнат дотам: последната му вечер в Сливен го заговори сам Пенко чорбаджи.

Връщаха се от абаджийницата. Вървяха само двамината и Пенко току спря:

— Утре си тръгваш, невям? Реши се вече, а?

— Ще тръгна. Тъй и тъй много останах. Нали знаеш какво викат турците: „Идвай рядко, та да си ни мил.“

— Такова не мисли, не си ми додеял. Пък и бадева хляба не ядеш, помагаш.

— Трябва да вървя, Пенко чорбаджи. Не свърта ме, като помисля, че Котел е на ден път, пък седя, та се кумя.

— Ти си знаеш, Добри — май за втори или трети път чорбаджията му говореше на име. — Аз само исках да ти кажа, че в моята къща си все едно дома. Четиринайсет души ядат покрай занаята ми, не ще ми дотежи петнайсетият. Затуй съм работил цял живот: да живеят охолно децата ми. Няма да насилям Янка, нейна воля! — завърши рязко.

А Добри се радваше, че е толкова тъмно, та Пенко чорбаджи не вижда свяна му.

— Гледам ви от седмица — продължи старият по-меко. — Е, и аз съм бил млад, проумявам. Зная какво ще ми отговориш: че си гол като сокол — то се вижда и без приказки. Нищо, и аз някога започнах с две голи ръце, пък се замогнах. Сговор трябва да има в къщата, сговор и работа, дорде ти пропукат ушите! Другото се нарежда.

На Добри чак му се замая от тия думи. Мигар биваше тъй: да заседне в Сливен, в едничкия негли мирен град всред размирна Румелия, да си има жена, деца, дом, да има и своя работа. Да не трепери по пътища и кърове, а някой да го чака и посрещне, да го гледа в очите и лови всяка негова дума — мигар и на нефелното бе отреден човешки живот?

„Измама, измама — повтаряше в туй време другият, скритият глас. — Как ще живееш ти, когато целият ни род е завъртян от въртопа, та няма незачернена къща в цяла Тракия? Ще изтърпиш ли завета на Сливен, всеки ден същата работа под сайванта на Пенко чорбаджи, ще се отречеш ли от целта, която тъй отдавна гониш и е вече съвсем близко? Та нали все някой трябва да се грижи за другите, иначе не би имало днес ни тебе, ни българското слово, ни приказката за бан Вельо, ни песента за Шишман?

Върви си из пътя, Добри! Ще добруваш, когато извървиш този път!“

— Сполайти, Пенко чорбаджи! — рече след малко, а устните му бяха сухи. — Няма да забравя какъв хаир искаше да ми сториш. Но не мога остана в Сливен. Трябва, дума съм дал.

Не лъжеше, вярваше си, че се е врекъл.

— Ами защо не обади бе, момче, че някоя те чакала? — Пенко го обърна уж на шега, но си личеше, че е докачен.

— Не това, чорбаджи. Врекъл съм се една работа да свърша, че тогаз ще мисля за себе си. Как ще карам дъщеря ти да ме чака, вървят годините. Пък и поеме ли човек из размирното, рядко се връща… Някога, ех! — някога, ако очитавея, ще дойда пак в Сливен, помни ми приказката! И да не ме е дочакала Янка, ще погледам челядта ѝ, ще ѝ се порадвам и ще си вървя.