Вера Мутафчиева - Летопис на смутното време

Чорбаджи Пенко помисли, че гостът кори него; нали точно той не бе опазил важната книга.

— Кой ти вика бе, олум, че съм я хвърлил на боклука? Нашата работа е друга, абата и шаякът са ни работа. Пък татовите книги, когато се помина, дадох в църква. Зер, виках си, там хората ще имат повече полза от тях. Кой да ти знае, че след година Дели Кадри ще подпали Клуцохор, кой ти мислеше тогава, че ще мине огън над Румелия? Пък и до книги ли беше на хората? До книга…

— До книга ли им е сега, нали това искаше да кажеш, чорбаджи?

— Не го казах — отведнъж примирително отговори чорбаджията, докато разглеждаше пръстите си? — Всеки си знае работата: ние аба правим, твоята е да преписваш и пишеш — гледай си я! А това, дето размирно било, то е от него си. Все някак ще отмине. Пък и няма да го чакаме със скръстени ръце, ха! Шарампола видя ли?

И тук Добри забеляза същото: щом бе изговорена чудноватата дума, пет-шестимата под навеса веднага втренчиха очи в пришелеца, сякаш чакаха да ги похвали.

— Аферим ви на шарампола! — рече той, нищо че още му беше тежко заради книгата. — Да щат всички да направят като вас, свърши се тя с размирието.

— Е, не е лесно де! — На чорбаджията се щеше да покаже колко много е струвал шарамполът на града. — Двамина от челядта ми са там. Пък тия ще идат на стража нощес. Мислиш ли си какво е цял ден да се потиш, а нощем да климаш буден? Ама ще им стъпим на врата, само на кърджалии ще ми станат! Че един панаир като свят не можем направи в Сливен от две години бе! За Узунджово дума да няма, досущ го овършали на Емин ага мискините.

— Щем, щем, ще я оправим — обади се онзи, който бъркаше вапцилката. — Ще мирясат, щом няма в коя касаба да влязат, от кое село да изведат добитък. Кой ще ги храни, пустите стърнища ли?

Чорбаджи Пенко само изви очи към казана и мъжът там млъкна, започна да бърка още по-усърдно. Изглежда, старият не обичаше челядта му много да се обажда.

— Ще смогнем ли? — омърлушено продума Добри.

Беше си спомнил как размирието прелетя покрай него като непобедима хала, на която не трябва ни хляб, ни злато — хранена от незнайна сила.

— Ако не смогнем, то ще ни бъде крайчецът. Няма кому да се надържаме, само нашите си ръце могат ни отърва. Пък ако излязат къси…

Не доизрече. Всички и без това знаеха какво ги чака.

— Та не се сърди, момче! — поде след малко Пенко с друг глас, но в него бе останала бликналата от общата им мъка топлина. — Сега и сам видиш: не книгата ще ни оправи.

— Здраве да е! — въздъхна си Добри.

Стана, застяга се.

— Стой, стой! Тая вечер си у нас, пък утре ще видим. А за книжката не се кахъри, ще я наредим някак. Че аз зная от кого я беше преписал тате тази книжка.

Добри така си и остана, като ударен. Ето, ето! — дирята продължаваше, не свършваше тук, под навеса на чорбаджи Пенко. Беше му се сторило, че не ще намери сила да прекрачи отвъд Сливен, а сега разбра: не отвъд, още месеци би вървял през размирието, докато имаше още какво да търси, в какво да вярва.

— Кой той? — прошепна.

— Полека, полека — не бързаше онзи. — Как да го не помня, големи приятели бяха с тате: поп Стойко из Котел. Моя пора човек, може малко по-стар да е. Него вече ще завариш жив, момче, има късмет, че ми се обади! Ей го къде е Котел.

— Поп Стойко от Котел — повтори Добри. — Ще вървя.

И наистина тръгна. Но не веднага. Абаджията го насили да остане поне ден-два, да си вземе дъх, че тогава. А той преседя повече от ден и два — цяла седмица. Имаше нещо тъй хубаво да си зад стените на яко кале, между свои, когато наоколо беснее размирието, че на Добри не му се тръгваше от Сливен. През деня, за да не яде бадева хляба, помагаше на чорбаджи Пенко в работилницата, а вечер седеше между Пенковите на трапеза, разпитваше жак живеят сливенци.

Притиснат о Балкана и широко отворен към равнината, Сливен беше тъкмо градът, където трябваше да се изсипва често войската на размирието. Какво оставаше на сливенския аян Абди ага? Да събере дружина от капъсъзи и да удари самият той на грабеж към Йени и Ески Загра, към Хасково и Димотика? Навярно би го сторил, ако размирието би го сварило много по-богат. Но Абди ага не беше тукашен, изпратиха го преди две години от Стамбул, защото Диванът нямаше вяра на местните турски първенци.

Кому да се облегне аянът? Сеймените му бяха малко — колкото плащаше Портата, а тя не плащаше нашироко. И Абди ага взе да търси за всичко раята — и българска, и турска. Да извежда опълчения от нея, стража — от нея. Пазеше казата си от всички страни, неведнъж влиза в бой с разни главатари, но Сливен остана, кажи-речи, читав.